За какво точно се бие Америка?

Ако Обама не може да постигне споразумение с Иран, то Близкия Изток го очаква кошмарът от разпространението на ядрено оръжие. Ако следващата врата е въоръжаването, а суперсилата може и да не изпрати военни кораби, тогава по-добре е сам да се въоръжиш. Защото на всеки лидер, осъждащ тактиките на Путин, се пада друг, който проучва как да ги копира.

Подобни мисловни игри в Източна Украйна и Южнокитайско море може да изглеждат далечни от Толедо или Торино. Но Западът в крайна сметка също ще плати скъпо за конфликтите в глобалния ред. Международни норми като свобода на корабоплаването ще бъдат отслабени. Мнозинствата ще се чувстват по-свободни да злоупотребяват с малцинствата, които на свой ред може да се втурнат да бягат. Глобални обществени блага, като свободна търговия и по-малко трансгранично замърсяване, ще станат по-трудни за поддържане. Глобалните институции ще бъдат по-неотстъпчиви.

Американците разбираемо се гневят на неблагодарността на един свят, който паразитира върху икономическото, дипломатическо и военно могъщество на САЩ. Но самите американци също така се радват на прекомерната привилегия да работят в система, която като цяло ги устройва.

Критиците, които хвърлят цялата вина върху Обама, обаче грешат. Не той изпрати войски в подкопаващите доверието улици на Багдад. И още нещо по-важно - Америка никога не би могла да поддържа изключителните висини на глобална доминация, които постигна с разпадането на СССР. След като Китай се превърна в гигант, той бе длъжен да поиска по-голяма роля. И президентът често вземаше правилното решение. Никой не смята, че той трябваше да изпрати войски в Крим, въпреки нарушаването на споразумението от 1994 г.

Но все пак Обама превърна едно трудно положение в още по-сложно по два начина. Първо, той наруши кардиналното правило на сдържането, упражнявано от суперсилата - трябва да държиш на думата си. В Сирия той прокара "червена линия" - ще накаже Башар Асад, ако използва химически оръжия. Сирийският диктатор ги използва, а Обама въпреки това не направи нищо. В отговор на агресията на Русия той заплаши със свирепи санкции, а в крайна сметка обяви хилави санкции. Обама имаше своите основания - Великобритания го разочарова за Сирия, Европа се нуждае от руски газ, а Конгресът е притеснен. Но кумулативното послание е слабост.

Второ, Обама беше невнимателен приятел. Той се довери на дипломатически коалиции от благоразположени демокрации със сходно мислене, за да въдворява ред в международната система. Това има своя смисъл, но той не успя да изгради коалициите. А използването на дипломацията, за да се занимава с трудни страни като Иран и Русия, води до отстъпки, които тревожат американските съюзници. Доверието се изразява в увереност и използване на сила.

Доверието също така лесно се губи и трудно се възвръща. Погледнато от положителната страна, отслабеният Запад, както го наричаме след сирийския провал, все пак е по-силен, отколкото си мисли. Америка се извисява над всички останали по военни разходи и опит. За разлика от Китай и Русия тя има неоспорима и разрастваща се мрежа от съюзи. В предишните няколко години Малайзия, Мианмар, Виетнам и Филипините се ориентираха към нея, търсейки защита от Китай. Събитията могат да променят възприятията. През 1991 г., бомбардирайки Саддам Хюсейн, Джордж Буш-баща надви приказките за "Виетнамския синдром" на Америка.

Но няма да се стигне до победа, ако Западът остане толкова нехаен към онова, което губи. Европейците смятат, че могат да се радват на американската сигурност, без да плащат за нея. Бурноразвиващите се демокрации като Индия и Бразилия правят дори още по-малко, за да подкрепят системата, от която толкова зависят. Америка иска да избегне външни неприятности. Когато Обама започна мандата си, светът се чудеше как ще укроти Америка. Както той, така и страната му, трябва да осъзнаят, че въпросът се промени.