Възможен ли е баланс между френската и немската визия за мястото на Европа?

Търси се глобална роля за сериозна европейска сила с колониално минало и политическа воля и военни средства да действа извън собствените си граници, пише Филип Стивънс за Financial Times.

Никой никога няма да обвини френския президент Еманюел Макрон в липса на решителност. Първият инстинкт на много европейски лидери в отговор на геополитически сътресения е да се скрият под завивките на леглото. Президентът на Петата република на Франция е по-вероятно да изпрати военен кораб.

Големият проект на Макрон е да създаде „суверенна“ или „автономна“ Европа. В основата си това означава, че европейците не трябва да се съгласят на биполярен свят, оформен от китайско-американското съперничество. Нито пък трябва да ограничават възможностите си до изборите, свеждани от Вашингтон и Пекин. Европа трябва да има собствен ум, не на последно място като защити интересите си в Средиземно море и Африка.

Макрон казва, че сред ключовете за този европейски суверенитет са общи военни сили за намеса, общ бюджет за отбрана и обща доктрина за действие.

За всеки, загрижен от оттеглянето на САЩ от международното лидерство и от агресивния авторитаризъм на режима на Си Дзинпин в Китай, стратегическата преценка на френския президент звучи изключително разумно. Избраният президент на САЩ Джо Байдън е очевидно искрен за възстановяването на американския атлантизъм. Но с течение на времето може да се очаква Вашингтон да свие своя принос към колективната сигурност на Запада. Що се отнася до Китай, подходът му към Европа вече е утвърден - избиране на най-слабите нации, за да разделя и владее.

Така че във френското предложение има много неща, с които дори изключително предпазливата Германия би трябвало да се съгласи. А и, разбира се, необходимостта ЕС да поеме по-голяма отговорност също така се превърна в една от мантрите на канцлерката Ангела Меркел. Това ще заеме голямо място при първата й среща с Байдън. Ако, както се очаква, Меркел се оттегли по-късно тази година, нейният наследник вероятно ще бъде по-склонен да разшири границите на германското участие.

Проблемите възникват, защото Меркел страни от две от вижданията на френския президент. Първото се корени в темперамента. Макрон вярва, че в епохата на съревнование между великите сили и на силови регионални автократи Европа трябва да бъде готова да разгърне „твърда“ сила. Дните, когато европейците можеха да се надяват, че светът ще прегърне пост-националистическата либерална демокрация, отминаха.

Така че, когато Гърция се сдърпа с Турция миналата година заради спорните морски граници на двете държави в Източното Средиземноморие, Макрон изпрати фрегата и изтребител в знак на подкрепа за Гърция. Но докато първият инстинкт на Макрон е да действа, Меркел е по-скоро помирител. Вместо ракети тя поиска от външния си министър Хейко Маас да посредничи между Анкара и Атина.

Второто разделение е по-фундаментално. Макрон вижда света през погледа на голист. ЕС е колкото съюзник, толкова и контрапункт на САЩ. Стратегическата му автономия означава свободата да се противопостави на Вашингтон, както и на Пекин и Москва. Ето защо Франция поддържа възпиращ национален ядрен статут, който за разлика от британския е наистина независим.

Заплахата на отиващия си президент на САЩ Доналд Тръмп да разпусне НАТО и да се отдели от Европа беше стимул за дългосрочните амбиции на Франция. Страхът на Макрон сега е, че идването на Байдън ще възроди отколешното самодоволство, според което Европа може да се остави да потъне в сигурната прегръдка на американците.

За Германия по-големият европейски принос към отбраната и сигурността не се разглежда като заместител на американския отбранителен чадър, а като средство за убеждаване на Вашингтон да остане. Министърът на отбраната на Меркел Анегрет Крамп-Каренбауер казва, че целта е да се демонстрира, че Европа „потребява“, но и „допринася за“ сигурността. Стратегическата автономия на Макрон е илюзия.

Някъде между френската и германската позиция - мъничко по-близо до тази на Макрон - има разумен баланс: Една Европа с капацитет и стратегическа решителност да гаси пожари, да възпира агресорите и да поддържа сигурността в съседство, но все пак да бъде партньор на САЩ.

Макрон може справедливо да твърди, че това не е сделката, сключена в началото на европейската интеграция. В замяна на политическа легитимност и икономически достъп тогавашната Западна Германия предложи на Франция да бъде политическият лидер на Стария континент. „Европа ще бъде вашето отмъщение“, бе обещал пък навремето немският канцлер Конрад Аденауер на френския премиер Ги Моле, когато британците се скриха под крилото на Вашингтон след Суецката криза през 1956 г. Позицията обаче вече не е свободна. Сега Берлин диктува правилата. Макрон заслужава да успее в амбицията си за международно призната Европа, но това все още изисква нуждата от САЩ.