БВП, ППС, щастие, благосъстояние, или как точно да се отчете развитието на държавите

Кралство Бутан измерва брутното национално щастие. Коста Рика следи индекса на щастливата планета. Нова Зеландия е възприела „бюджет за благосъстояние“. Когато пазарите се сриват обаче, или предстоят избори, политиците и експертите все още рефлекторно посягат към старомодния показател за национален успех: брутния вътрешен продукт (БВП).

Подобно на застаряващ монарх, вкопчен в трона, БВП царува върховно над икономическия дискурс, въпреки широкото признаване на неговите недостатъци, пише Reinvantage.org (Emerging Europe).

Въпросът не е дали БВП заслужава детрониране (очевидно заслужава), а каква комбинация от мерки би могла да формира по-пълен съвет от икономически показатели.

Саймън Кузнец, който разработва счетоводството на националния доход през 30-те години на миналия век, предупреждава Конгреса на САЩ, че „благосъстоянието на една нация едва ли може да се изведе от мярка за национален доход“.

Неговото предупреждение остава без внимание. БВП скоро се превръща в единствената мания на правителствата по целия свят – число, което свежда всички човешки усилия до една-единствена колона в електронна таблица. То отчита всяка трансакция еднакво, независимо дали се строят училища, или бомби, дали се продават цигари, или се продават лекарства. Както отбелязва Робърт Кенеди през 1968 г., този показател „измерва всичко, освен това, което прави живота смислен“.

Абсурдите се натрупват като сложна лихва. Когато се случат природни бедствия, БВП често се покачва, тъй като разходите за възстановяване се увеличават рязко – заблудата за счупения прозорец на Фредерик Бастиа, която се проявява в националните сметки. Престъпността увеличава БВП чрез разходите за сигурност.

Междувременно родителите, които се грижат за собствените си деца, не допринасят за БВП, но плащането за грижи за деца допринася. Една страна теоретично би могла да увеличи максимално БВП чрез изсичане на горите си, добив на материали в планините си и работа на гражданите си до изтощение. Фактът, че това би се считало за растеж, разкрива моралната слепота на показателя.

Коригирането за паритет на покупателната способност (ППС) помага, но само незначително. БВП на глава от населението по ППС предоставя по-ясна картина на жизнения стандарт, като отчита разликите в разходите между държавите. Подстригването в Мумбай струва много по-малко от това в Манхатън, а корекциите за ППС отчитат тези реалности.

ППС обаче усъвършенства измерването на същата погрешна концепция. Той ни казва колко неща могат да купят хората, а не дали тези неща подобряват живота им.

Има ли нещо по-добро?

Търсенето на алтернативи доведе до цяла индустрия от композитни индекси, всеки със собствен акроним и методология. Индексът на човешкото развитие (ИЧР) комбинира показатели за доходи с показатели за здраве и образование. Индексът на социалния прогрес (ИСП) включва петдесет и четири показателя за основни нужди, благополучие и възможности. Индексът на приобщаващото развитие (ИПР) добавя показатели за бедност, неравенство и устойчивост.

Индексът на брутното национално щастие на Бутан оценява девет области, включително психологическо благополучие, културно разнообразие и екологична устойчивост.

Всеки от тези индекси осветява „слепите петна“ на БВП, като същевременно създава нови. ИЧР наказва страните с високо неравенство, но образователният му компонент – средният брой години обучение, не казва нищо за качеството на образованието. Държава с докторанти по подводно плетене на кошници би постигнала блестящ резултат.

Индексът на социалния прогрес почти изцяло изключва икономическите показатели, сякаш материалният просперитет е без значение за социалния прогрес. Хайде кажете това на всеки, който е преживял бедност.

Индексите на щастието са изправени пред най-дълбоките философски предизвикателства. Каква точно е целта – да се максимизира средното щастие, общото щастие или броят на хората над прага на щастието? Трябва ли да се доверяваме на самооценката на удовлетвореността от живота на гражданите на авторитарни държави?

Индексите на икономическа свобода предлагат друга перспектива. Те са силно свързани с просперитета, но повдигат трудни въпроси относно компромисите.

Сингапур се нарежда сред най-свободните икономики в световен мащаб, но ограничава политическото изразяване. Индексът на икономическа свобода на фондация „Херитидж“ подкрепя минималното управление, докато скандинавските страни показват, че обширните социални държави могат да съжителстват с процъфтяващи пазари.

Тези индекси често отразяват идеологически предпочитания, маскирани като обективно измерване.

Индексите на демокрацията са изправени пред подобни предизвикателства. Индексът на демокрацията на Economist Intelligence Unit класифицира страните от „пълни демокрации“ до „авторитарни режими“, но очертаването на граници се оказва спорно. Индия, най-голямата демокрация в света, пропада в класацията към статут на „недостатъчна демокрация“ на фона на опасенията за свободата на печата и правата на малцинствата.

Междувременно някои автокрации постигат впечатляващи икономически резултати – Сингапур например, както и Китай с намаляването на бедността.

Универсалният подход не е подходящ за всички

Може би най-обещаващият подход признава, че нито един показател не може да обхване националния успех. Индексът за по-добър живот на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) позволява на потребителите да претеглят единадесет измерения според личните приоритети.

Рамката за жизнен стандарт на Нова Зеландия проследява четири „капитала“ – природен, човешки, социален и финансов, и признава, че устойчивият просперитет изисква поддържането и на четирите. Индикаторът за истински напредък коригира БВП спрямо екологичните разходи, неравенството и неплатения труд. Този показател често сочи, че истинският напредък е спрял преди десетилетия, дори когато БВП продължава да се покачва.

Тези подходи отразяват сложността на реалността, но жертват силата на простотата. БВП царува отчасти защото всеки разбира какво означава, дори ако това разбиране е погрешно. Кошницата от показатели предоставя нюанси, но обърква комуникацията. Политиците предпочитат показатели, които показват ясен успех или неуспех, а не нюансирани компромиси в множество измерения.

Проблемът с измерването отразява по-дълбоки въпроси относно обществените ценности и цели. Трябва ли правителствата да максимизират богатството, щастието, свободата, равенството, устойчивостта или някаква претеглена комбинация? Различните общества ще отговорят по различен начин и техните показатели отразяват тези избори.

Фокусът на Бутан върху щастието подхожда на будистко кралство и може да не се пренесе добре на Уолстрийт. Сингапур дава приоритет на ефективността и реда, Скандинавия балансира просперитета с равенството, Америка празнува индивидуалната свобода, макар и несъвършено.

Вместо да търсят един монарх, който да управлява всички, страните трябва да възприемат множество индикатори, като същевременно признават техните ограничения. БВП остава полезен за това, което измерва – пазарното производство, но трябва да бъде свален от най-високия пиедестал. Индикаторът може да се съчетае с измерване на медианния доход, за да се улови преразпределението, екологичните сметки за проследяване на устойчивостта и показателите за благосъстояние, за да се помни за какво служи просперитетът.

Редовното отчитане на тези показатели със същото значение, което в момента се отдава на данните за БВП, би могло постепенно да измести фокуса от увеличаването на пая към справедливото му и устойчиво разделяне.

Перфектната метрика остава толкова неуловима, колкото Светият Граал. Самото търсене налага важни разговори за това какво представлява прогресът и как да се балансират конкуриращите се цели. В този смисъл разпространението на алтернативни индикатори представлява прогрес, дори ако никой не може да претендира за короната. БВП вероятно ще царува още години, но конституционната монархия му подхожда повече от абсолютното управление.