За привлекателността на неяснотата

Думата ми е за изложбата „След импресионизма“ в Националната галерия в Лондон. Пейзажът на Жорж Сьора е толкова мъглив, че не мога да разбера дали гледам поле с пшеница или пясък. Има портрет на Пикасо, който е толкова фрагментиран в перспектива, че три четвърти от модела му се губи. А в свое платно Сезан прави километрова скала да изглежда така, сякаш може да бъде издухана от следващия бриз. Тук нищо не е сигурно, нищо не е ясно, пише колумнистът на Financial Times Джанан Гънейш.

И това в началото на 20-ти век е нещото, което толкова разстройва публиката. Изглежда, че има психическа нужда от структура и ред в един безсмислен свят. Не всички го усещат (повече за това по-късно). Но тези, които могат, го правят на ента степен.

Не е ли това истинският корен на злото? Алчност, да, но за яснота, не за пари. Това кара хората да приемат политическата догма, вместо да живеят с двусмислие. Ние сме в началото на края на един такъв феномен. Мисля, че културната левица премина пика си през 2020 г. Чуйте подигравателната конотация на думата „събуждане“ (прогресисткия дневен ред – бел. прев.) Погледнете вестниците. След като се потопите в тези неща, се отдръпнете малко. Но не се радвайте. Защото по-нататък ще е нещо друго. Това, което „активистите“ от левицата търсеха, не беше тази конкретна догма, а догмата по принцип: система на мислене, която изяснява мешавицата на реалния живот в категории („патриархат“) и правила („направи по-добре“). Коя точно система отговаря на това търсене в даден момент е въпрос на шанс и мода.

Да го кажем така. Ако Ленин беше изваден от заблуждение относно своя революционен социализъм, той щеше да се превърне в поборник за свободния пазар от Австрийската икономическа школа или духовнически насилник, или дори отявлен царист. Няма сценарий, при който някой с толкова твърдо мислене - с такъв страх от обърканата реалност - да прием средния път. Не толкова световен пример е Мааджид Наваз, реформираният религиозен радикал, който след проявление като либералдемократ се озова в конспиративния край на дебата за Covid. Целият този глад за структура трябваше да се насочи нанякъде.

„След импресионизма“ обхваща периода от 1880 г. до Първата световна война. В онази епоха, или около нея, марксистите и фройдистите се опитаха да пренесат точността на Нютоновата физика в безпорядъка на човешките дела. Бяха „открити“ историческите закони. Човешкото поведение беше класифицирано. Една от тези догми щеше да помете около една трета от света. Другата, под формата на психо дрънкане, все още има власт над образованите градски жители на запад. Налице е, когато някой ви каже своя психологически тип по скалата на Майерс-Бригс. Налице е, когато поведението, което е твърде банално, за да се нуждае от етикетиране, се нарича „провокация към здравия разум на отсрещния“. Това не е просто скуката на горната средна класа. Това е по-дълбоко вкоренено желание да се наложи ред в свят, който има обезпокоително малко такъв.

В крайна сметка импресионистите и постимпресионистите загубиха. Да, изкуството се промени завинаги. Но светът извън изкуството остава същият в отчаяното си търсене на сигурност: за чисти линии на мисълта, ако не толкова за изобразителност. Това, което се случи с европейската политика през първата половина на 20-ти век, е най-смъртоносният пример. Другите са просто дребни. Невъзможно е да си сам, без да забележиш удивителната устойчивост на астрологията сред иначе рационалните възрастни.

Ако виждам това копнеж за сигурност навсякъде, това е, защото аз съм толкова различен, признава Гънейш. Моите три любими града в света - Лондон, Лос Анджелис, Банкок - се характеризират с липса на определеност. Няма генерален план, няма архитектурна последователност, няма подсказка от външния вид и атмосферата на една улица за какво да се подготвим на следващата. Докато пиша това, до мен стои бутилка от Бургундия, любимия ми винен регион не защото е „най-добрият“, а защото е толкова вътрешно разнообразен.

Що се отнася до политиката, до средата на двадесетте си години вече бях гласувал и за трите основни партии във Великобритания. Все още не знам коя ще избера следващия път. Без съмнение, всичко това е доказателство за плах, безволев характер. Но неяснотата е неговият собствен вид радикализъм. Това противоречи на човешката нужда от структура. И обратното също е вярно. Радикалите не са чак толкова радикални. Това, което виждам в мнозина от тях, които съм познавал през годините, е страх: от живота, от хаотичността на собствения им биологичен вид, завършва авторът.