От Великобритания до Полша - Европа се превръща в неуправляем континент

Твърде много европейски лидери вече не могат да вършат работата си.

Британският премиер Киър Стармър и френският президент Еманюел Макрон може би се затрудняват най-много, но колегите им от Хага до Варшава и от Берлин до Мадрид са в същото положение, управлявайки държави, които стават все по-неуправляеми, пише Bloomberg.

Голяма част от континента в момента е засегната от пагубна комбинация от напрегнати бюджети, бавна администрация, парламентарна фрагментация, енергична опозиция от политическите крайности и раздори, които често превземат улиците. Във Франция синдикатите ще блокират страната в четвъртък в знак на протест срещу усилията за съкращаване на публичните разходи.

Безсилието на властта се превръща в норма, а положението става още по-тревожно, когато се види неортодоксалното решение на президента Доналд Тръмп за безизходицата във Вашингтон, а именно множество укази, които поставят на изпитание конституционните ограничения на САЩ.

За европейските правителства, които се придържат към намаляващата центристка позиция, преструвката, че всичко е както обикновено, отстъпва място на негласното признание, че вероятно парализата и сътресенията ще продължат. Това може да се превърне в паника в близко бъдеще, като се има предвид силната подкрепа за крайната десница в предстоящите избори в Германия, Франция и Обединеното кралство.

Облигационните пазари отразяват напрежението в последните две страни с рязкото покачване на доходността по дългосрочните дългови инструменти. Такива предупредителни сигнали показват, че търпението на инвеститорите не може да се приема за даденост.

„Европа вече не пасва в света“

Освен финансовите заплахи обаче политическата нестабилност и инерция, придружени от посланието към избирателите, че настоящите структури не могат да дадат резултати, носят в себе си опасности.

Във вътрешен план парадоксът на бурните промени, подклаждани от крайните леви и десни сили, е, че те им отварят още по-широко вратата към високите постове. В същото време отслабеният континент е все по-уязвим към капризите на глобалните режими или силните мъже, възползващи се от слабостта – от руския президент Владимир Путин, през Тръмп, до Китай под ръководството на Си Дзинпин.

„Аз съм доста песимистично настроен“, казва Джовани Орсина, който ръководи катедрата по политология в Luiss University в Рим. „Светът се е променил и Европа е кубче, което вече не пасва.“

Кризата на управлението в Европа има общи теми. Най-често тя отразява разпадането на консенсуса за това как да се разпределят приходите от слабия икономически растеж, подклаждан от аргументите на крайната левица или десница, че по-заможните или имигрантите са част от проблема.

Застаряващото население засили натиска върху бюджета и добави поколенческо измерение към раздора. Макар че Франция и Великобритания са в центъра на вниманието в момента, всяка държава, която разчита на публично финансирани пенсии, не на последно място Германия и Испания, е изправена пред трудни избори.

Историята на Европа, разбира се, е поучително ръководство за крайните заплахи. Има много примери от междувоенните години, когато хаосът в Италия и Германия породи фашизма, последван от Португалия и Испания. В този момент обречената Трета френска република и продължителните икономически сътресения във Великобритания оставиха и двете страни прекалено погълнати от себе си, за да оценят опасностите, които представляваше нацисткият режим, разрастващ се в Берлин.

Неволите на Франция и Великобритания

Връщайки се към настоящето, Франция е най-ярък пример за политическа нестабилност и застой. Петият ѝ министър-председател за две години, Себастиен Льокорню, ще трябва да направи реални отстъпки пред левицата, за да прокара бюджета и да запази властта.

С по-малко от две години до края на мандата на удареното президентство на Макрон, крайната дясна партия „Национален сбор“ има самочувствието на политическо движение, което усеща, че моментът му е настъпил.

В същото време във Великобритания Стармър изпитва тежки трудности. Авторитетът, с който разполагаше, след като спечели голямо парламентарно мнозинство миналата година, се изпари поради лошо приетия бюджет, колебанията на пазара и принудителните оставки на ключови съюзници.

Предвид възвръщането на опасенията за инфлация, открития бунт на неговата управляваща Лейбъристка партия и най-голямата досега крайнодясна демонстрация в центъра на Лондон миналата седмица, популистката Реформирана партия, водена от Найджъл Фараж, води в проучванията и определя политическия импулс.

Трудности и в Германия

В сравнение с Великобритания и Франция Германия има много по-ниско дългово бреме. Но коалицията на канцлера Фридрих Мерц, сформирана след неубедителна победа на изборите през февруари, която го принуди да поднови съюза на партията си със социалдемократите, вече показва пукнатини.

Съставът на Бундестага е толкова нестабилен, че той успя да постигне жизненоважно увеличение на разходите за отбрана, чрез отпускане на ограниченията за държавния дълг, използвайки депутатите от предишния парламент, преди новите да встъпят в длъжност. Крайнодясната AfD е сега основната опозиционна партия в Германия и в момента е рамо до рамо с християндемократите на Мерц в надпреварата за победа на следващите избори.

В Испания коалицията на премиера Педро Санчес, водена от социалистите, се задържа на власт само благодарение на спорния си съюз с каталунските сепаратисти. Съседна Португалия премина през три избора в рамките на три години.

Сред най-големите европейски страни Италия може да изглежда като изключение, след като Джорджа Мелони наскоро стана най-дълго управлявалият премиер от времето на Силвио Берлускони през 2011 г.

Въпреки това ръцете ѝ са вързани от противоречивите изисквания на коалицията ѝ, огромния дълг и политическата система, ограничена от две еднакво мощни парламентарни камари. Може да се каже, че именно присъщата опасност от нестабилност е породила дисциплината в нейния алианс.

В други части на Европа политическата безизходица е повсеместна. Нидерландският министър-председател Дик Схоф оцеля след вот на доверие в края на август, но следващия месец го очакват предсрочни избори. На Белгия ѝ отне повече от половин година след парламентарните избори, за да сформира коалиция през януари, което е подобрение в сравнение с 500-дневното чакане, необходимо миналия път.

Проблеми и на Изток

В Полша втората година на Доналд Туск като премиер беше провалена от шокиращата победа на националистически аутсайдер за президент, който сега може да наложи вето на опитите за намаляване на един от най-големите бюджетни дефицити в ЕС, тъй като мнозинството на правителството не е достатъчно голямо.

Румъния излиза от най-тежката си политическа криза от падането на комунизма, след като миналата година маргинален кандидат излезе от неизвестността и спечели първия тур на президентските избори сред подозрения за руска подкрепа.

Регионалните структури могат да компенсират вътрешния хаос, често защото не отговарят директно пред избирателите. Европейската централна банка, например, може да се похвали с известен успех в постигането на ценова стабилност на фона на изключително нестабилна обстановка.

Но ЕС, част от който е част тя, има свои собствени предизвикателства. Макар че неговите закони и ограничения по-рано спомагаха за ускоряване на растежа на континента, процесите му на вземане на решения са бавни и често зависят от консенсус. Междувременно блокът е и мишена за критики от националистически движения, което се вижда от излизането на Обединеното кралство.

Колективната безпомощност, породена от фрагментираните демокрации, предлага уникална възможност за Путин, чиито неотдавнашни нахлувания с дронове над Полша и Румъния подчертават желанието му да тества слабостите на съседите си.

Междувременно Китай се опитва да разбие единството, като търси съюзи с държави като Испания, а търговското споразумение на Тръмп с ЕС подчертава как той разглежда континента като ресурс, който може да бъде експлоатиран.

Докато политиците се подготвят за регионална среща на Европейската политическа общност в началото на октомври, мнозина могат поне да се утешават, че имат още малко време. Най-големите държави имат повече от година до парламентарни избори, а Великобритания и Германия може би имат време до 2029 г., ако правителствата им оцелеят. Но лидерите им все повече приличат на конституционни суверени, с церемониални функции, но без способността да управляват.