Съпротивата на Испания срещу иранската война е само началото за Европа

Противопоставянето на администрацията на Доналд Тръмп се оказва добра политика в Европа. Испанецът Педро Санчес се наслаждава на това, което неговите съграждани наричат ​​el efecto banderа – ефектът на знамето. В същото време върху него се сипе американският гняв заради критиките му към законността на американско-израелската война срещу Иран и отказа на правителството му да позволи на Вашингтон достъп до испански бази, пише колумнистът на Bloomberg Лионел Лорен.

Подкрепата за Мадрид в лицето на заплахите за търговски бойкот дойде от Европейската комисия и френския президент Еманюел Макрон, който изглежда също се радва на популярността на собствената си реторика против Тръмп. Американският президент изглежда е пренебрегнал риска от това, че тормозът на европейците с мита и пренебрегването им в навечерието на война може да не ги направи особено склонни да помогнат.

И все пак, въпреки оправданото недоверие към Тръмп на територията на Европейския съюз публичното примирение на германския канцлер Фридрих Мерц с гнева на президента към „ужасната“ Испания показва една по-пълна картина. Въпреки че носи тежестта на голяма част от превъоръжаването на континента на плещите си, Берлин символизира неспособността на Европа да проправи свой собствен път.

Старият континент е загубил международното си влияние, остава зависим от САЩ за своята отбрана и често е страничен наблюдател на случващото се на световната сцена. Апогеят му отпреди десетилетие като прагматичен партньор в преговорите по иранския ядрен въпрос е изместен от един свят, в който ръководството на Ислямската република може да бъде премахнато за 60 секунди, а представителите на ЕС са оставени да се мъчат с това как да отговорят. Бившият френски посланик Пиер Вимон заяви по-рано тази седмица, че блокът се е превърнал в „просто коментатор“ на сътресенията по южния си фланг.

Но и ораторстването не е чак толкова лошо нещо. Да кажеш „No a la guerra“ (Не на войната, бел. ред) като Санчес е последица и представлява защита на години дипломация, както и напомняне, че американците наистина се нуждаят от достъп до европейски бази. Но приказките няма да помогнат на Европа да устои на въвличането си в конфликт, който не подкрепя. Държавите членки на ЕС вече започнаха да изпращат военни кораби в региона, твърдейки, че това е отбранителна позиция, за да отстояват собствените си интереси.

И това е разбираемо. Една продължителна война би заплашила европейската икономика чрез ефективното затваряне от Иран на Ормузкия проток, през който преминава една пета от търговията с втечнен природен газ. Баражът от дронове и ракети, изстреляни от Иран, удари Кипър, както и съюзници от Персийския залив като Обединените арабски емирства. Отварянето на фронтове в Ливан и другаде повишава риска от нова бежанска криза, която би подкрепила крайната десница в Европа. Покачването на цената на петрола над 80 долара за барел също заплашва източния фланг на Европа – Украйна – като увеличава военния бюджет на Русия.

И все пак европейските държави вървят по тънък лед, поставяйки под въпрос мъдростта и законността на първоначалните удари, докато обсъждат дали е необходимо да се включат в битката – включително и възможността за унищожаване на иранските ракети „при източника“. Вероятно те ще се опитат да ограничат ескалацията възможно най-дълго, като същевременно упражняват военна сдържаност. Но винаги съществува риск нещо да се обърка.

Усилията на Техеран да премести войната в чужбина, както се изрази дипломат номер едно на ЕС Кая Калас, може да доведе до по-решителна намеса. Иран вече заяви, че ще разглежда всяка отбранителна реакция като акт на война. Един цикъл от ответни мерки, включващи европейски военни активи, би могъл да задълбочи политическите разделения в блока. Фискалното напрежение върху разходите за отбрана и подкрепата за Украйна, докато ЕС се опитва да осигури заем от 90 млрд. евро за страната, би станало по-очевидно.

Допълнително нещата се влошават от ерозиращото доверие между Европа и администрацията на Тръмп, която реши, че най-добрият начин да се култивират надеждни съюзници във времена на конфликт е да ги изненада с военна офанзива на прага им и да ги заплаши с мита върху търговия за 1,5 трлн. долара годишно.

Предложението Украйна да предостави трудно извоювания си опит срещу иранските дронове, е умно. И все пак е напомняне за това как този последен конфликт поглъща военни ресурси и ще затрудни Киев да си осигури още подкрепа. Някои от отбранителните способности, необходими на Украйна, вече се пренасочват към Близкия изток. След пресните заплахи на Тръмп да анексира Гренландия европейците вече не отричат ​​необходимостта в крайна сметка да действат сами.

Пътят напред може би ще трябва да бъде смесица от по-смекчения подход на Мерц и остротата на Санчес. Дипломатите на ЕС ще настояват усърдно за деескалация, ще търсят начин за излизане от ситуацията със съюзниците от Персийския залив и ще изразяват трансатлантическо несъгласие, където е необходимо.

Другият лидер, за когото трябва да се следи, е Макрон. Президентът, който е в последната си година на власт, бърза и залага на суверенитета на ЕС. Скорошното му историческо предложение за сътрудничество в областта на ядрените оръжия с европейските партньори е най-сериозното усилие досега за справяне със зависимостта от САЩ. То би могло да проправи пътя към създаването на един континент, който да е по-склонен да сподели тежестта на разходите за отбрана и да възстанови загубеното през годините влияние.

„Наистина има ограничен прозорец от възможности за европейските лидери, когато става въпрос за изграждане на суверенно и надеждно възпиране и защита на дипломатическата мека сила“, посочва Кристина Кауш от Германския фонд „Маршал“. С крайнодесните партии, които се радват на висок рейтинг във Франция и Германия, и предстоящите ключови избори, не само Санчес би могъл да се възползва от този „efecto bandera“.