Трябва ли жителите да разпределят част от бюджета на града си?

Болестното състояние на американската демокрация никога не е било толкова очевидно, колкото по време на усилията за намиране на председател на Камарата на представителите в Конгреса. На обикновените американци им е писнало от политическата парализа, така че сега някои се опитват да поправят демокрацията от нейните основи, пише колумнистката на Financial Times Пати Уолдмеър.

Няколко града в САЩ – включително Ню Йорк, Сиатъл, Лос Анджелис и малкото градче Евънстън (Илинойс), където живея, пише авторката – експериментират с т. нар. „споделено бюджетиране“, форма на пряка демокрация, която позволява на гражданите да решават как да се изразходват част от обществените пари. Създадено за първи път в Бразилия през 1989 г., то е изпробвано по света, включително в Обединеното кралство.

Това е „училище по демокрация“, според Винсънт Расъл, който помогна за въвеждането на този вид бюджетиране в Грийнсбъро (Северна Каролина) преди почти десетилетие. „Трябва само да погледнем през прозореца си, за да видим как сегашната ни политическа система не работи за обикновените хора“, изтъква той, добавяйки, че „дори и да е малко, това може да промени гледната точка на хората за ролята на правителството и какво то може да постигне”.

Но по-рано тази година Грийнсбъро се отказа от процеса. Той се провали, признава Расъл, отчасти защото градските лидери му се противопоставиха. Бюджетната иновация е в упадък и в Бразилия, откъдето започна. А проучване, направено от град Бърнсвил (Минесота) по такива проекти в САЩ, установи, че средно само 1,3 процента от местните жители са участвали в подобни анкети.

Това не попречи на Евънстън да покани жителите си да гласуват през септември за това как да се изразходват 3 млн. долара от фондовете на Американския спасителен план. Избирателната активност беше цели 8,4 на сто.

74-годишният Джими Хил гласува в местното читалище, където оставена без надзор картонена урна го кани да „остави вота си тук“. „Живея в Евънстън от 55 години и съм данъкоплатец, но чувствам, че не участвам в това, което се случва“, ми каза Хил. „Това ме кара да се чувствам по-ангажиран в политическия процес“.

Аз самата гласувах за седем проекта, споделя Уолдмеър, включително мобилен зъболекарски бус (за хора, чиято щатска медицинска застраховка не се приема от зъболекарите в Евънстън), наставническа програма за предприемачество, управлявана от афро-американска самотна майка, и субсидия за транспорт за възрастни хора. Тези инициативи не се класираха. Победителите включваха обучение за оказване на първа помощ за психичното здраве, жилища за бежанци на достъпни цени и субсидии за малък бизнес.

Евънстън не се сблъска с очевиден отпор на това, че даде на всеки на 14 и повече години – било то регистриран гласоподавател, или не - шанса да разпредели толкова много федерални пари. Не бе така обаче в Кливланд (Охайо), където кметът и президентите на градските съвети пламенно се противопоставят на предложението да се определят 2% от общия фонд на града (14 млн. долара в момента) за постоянен „народен бюджет“.

„Това би било опустошително“, твърди президентът на градския съвет в Кливланд Блейн Грифин (демократ). Противниците казват, че процесът, който ще се ръководи от управителен комитет, ще създаде „правителство в сянка с неизбрани, неопитни и безотчетни хора, харчещи милиони долари“. Това може да доведе до съкращения на услуги и персонал, но Грифин казва, че е трудно да противостои: „когато поставите хората и демокрацията в едно изречение, те смятат, че това е нещо добро“.

Моли Мартин, водещ организатор на кампанията „Народен бюджет в Кливланд“, ми каза, че „едно от предимствата на инициативата е, че обучава обикновените граждани да задават умни въпроси“.

Но редакционна статия в местния вестник твърди, че градът „вече има процес на споделено бюджетиране. Нарича се Градски съвет. Всеки гражданин, който иска да участва в това как градът харчи парите си, е свободен да се кандидатира за съветник, да присъства на заседанията на съвета и, разбира се, да гласува“. В Евънстън имейлът от градската управа, който обяви резултата от гласуването ни за народен бюджет, ме покани на публични изслушвания за основния градски бюджет, отбелязва Уолдмеър.

Но Гари Хайтрек, който участва в подобна схема в Калифорния, казва, че „народният бюджет е по-скоро за това да се научиш да правиш демокрация. Обсъждането на това как се изразходват парите и на нуждите на общностите е по-важно от физическия акт на гласуване”. Той смята, че трябва да започнем с гражданска ангажираност, „за да преодолеем партизанското разделение на национално ниво“. Може би е време да се върнем към основите на демокрацията в собствените си квартали. Вече не вярвам, че може да се направи нещо, за да се излекува Конгресът, завършва Уолдмеър.