Умиращата евразийска мечта на Русия

Руският мултилатерализъм се разпада. Пукнатините, които винаги са били видими в доминираните от Кремъл групировки на Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС) и Евразийския икономически съюз (ЕАИС), сега стават все по-явни.  

Непосредствената причина е агресията на Русия срещу Украйна, която оголи и допълнително изостри присъщите на нейните регионални инициативи слабости и лични интереси. Географският обхват на тези организации е зашеметяващ - от Кавказ до таджикско-киргизката граница - но самият размер на засегнатия район само подчертава разпиляната сила и целенасоченост на Русия. 

След решителната си победа във втората война в Нагорни Карабах през 2020 г. Азербайджан прибегна до по-настъпателна стратегия спрямо своя съсед и дългогодишен съперник Армения. Военно по-силен, той се опитва да наложи своите правила на играта на отслабения си съсед, пише в свой анализ за CEPA Емил Авдалиани, професор в European University и директор на отдела за близкоизточни изследвания в грузинския мозъчен тръст Geocase. 

Предполага се, че Русия е защитник на Армения и разполага със средства за намеса чрез ОДКС, където Армения членува, а Азербайджан не. Член 4 на ОДКС (неясно огледало на член 5 на НАТО) гласи:

"Ако някоя от държавите, страни по договора, бъде подложена на агресия от страна на която и да е държава или група държави, това ще се счита за агресия срещу всички държави страни по този договор. В случай на акт на агресия срещу някоя от държавите участнички всички останали държави участнички ще предоставят необходимата помощ, включително военна помощ..."

И все пак Кремъл отново и отново остава глух за исканията на Армения ОДКС да изпълни задълженията си. Русия твърди, че Нагорни Карабах не е арменска територия и следователно задължението за сигурност на ОДКС не трябва да се прилага. Дори когато Азербайджан бомбардира арменски градове дълбоко в страната и далеч от самия Карабах, Русия просто изпрати мисия за установяване на фактите в Южен Кавказ.

Посланието беше ясно - Русия не само не желаеше, но и не можеше да се притече на помощ на Армения. Разбираемо е, че това накара Армения да постави под въпрос основите на своята сигурност; ако Кремъл вече не възнамерява да изпълнява задълженията си, какъв е смисълът от дългогодишната ѝ зависимост? Официалният съюз между двете страни беше подписан още през 90-те години на миналия век. По онова време Южен Кавказ беше съвсем различно място - Русия беше много значима сила, с разположени в региона военни сили и добре запозната с него, докато Армения беше завладяла Нагорни Карабах в първата война за района през 1988-94 г. 

Основното мислене в Армения през десетилетията след това беше, че членството в ОДКС и съюзът ѝ с Русия ще балансират оста Азербайджан-Турция. Това се оказа сериозна грешка. Оказа се, че Русия цени отношенията си с Азербайджан поне толкова (ако не и повече), колкото тези с Армения. 

ОДКС се сблъска с предизвикателства и на други фронтове. През септември, когато членовете и кандидатите за членство в доминираната от Китай Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС) се срещнаха в Самарканд, Таджикистан предприе трансгранично нападение срещу съседен Киргизстан. И двете страни са членки на ОДКС и президентите на двете републики присъстваха на срещата на върха. Путин не реагира, както и ОДКС. В този момент Киргизстан се оттегли от планираните военни учения на организацията и открито се оплака от нейната неадекватност. 

Основната причина за тези две географски несъвместими събития беше една и съща. Съдбата на Русия става все по-неясна в някогашното съветско пространство - област, която Кремъл обича да нарича притежателно близкоизточна.

Проблемите с многостранните проекти на Русия са още по-дълбоки. Друг евразийски интеграционен проект - ЕАИС, създаден през 2015 г. и вероятно смятан за „бебето“ на Владимир Путин, също изпитва дълбоки проблеми. Недостатъците на организацията, в която членуват Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан и Русия, са се зародили много преди 2022 г., като Русия е най-голямата и диктува условията на другите държави членки. Но откакто започна инвазията, разногласията се задълбочиха.

Членовете на ЕАИС се оплакват, че не са защитени и са жертви на икономическия „егоцентризъм“ на Русия. Последните примери включват прекъсване на петролопровода за износ за Казахстан без почти никакво предупреждение, натиск върху мигрантите от Централна Азия в Русия, които осигуряват важни парични преводи за родните си страни, и едностранни искания за намаляване на търговските бариери без почти никаква реципрочна мярка.  

Последиците от подобно поведение са дълготрайни. Наскоро Казахстан блокира руския износ на зърно за Централна Азия и Китай. Той също така си постави за цел да разработи нови транзитни маршрути, за да заобиколи Русия през Каспийско море и Южен Кавказ. Изнесените количества все още са малки, но тенденцията е очевидна: по-малка зависимост от Русия в икономически и географски план. Високопоставени руски служители се нахвърлиха върху Казахстан, обвинявайки го в умишлено подкопаване на ЕАИС.

Междувременно ЕАИС и ОДКС са в предсмъртно състояние и няма признаци, че ще добавят нови членове. Едва ли ненадеждността и икономическият егоизъм са основните притегателни сили за потенциалните членове.  

Упадъкът на руските многостранни усилия може да отбележи края на постсъветската ера в Евразия. Кремъл усеща как влиянието му изтънява, гарнизоните му са лишени от хора заради войната в Украйна, търговията му е оплетена от санкции, докато Южен Кавказ и Централна Азия обмислят перспективите със съперници. Започва нов период, в който Русия се превръща само в един от многото играчи, заедно с Турция, Китай и Иран; никой от тях не е непременно враг на Русия, но всеки от тях има свои собствени интереси, които да преследва.

Това открива и възможности за по-голямо участие на Запада в Кавказ и Централна Азия. При по-малък натиск от страна на Русия външните участници са по-желани. Финансовата подкрепа ще бъде от решаващо значение, но не по-малко важно е развитието на инфраструктурата, за да се заобиколи Русия.  

В това отношение посещението на председателя на Европейския съюз (ЕС) Шарл Мишел в Казахстан е обещаващ сигнал, както и неотдавнашното пътуване на Оливер Вархели в Грузия, обобщава Авдалиани.