Завиждайте на оптимиста, не на гения

Един либерален лондончанин, когото познавам, в момента би се страхувал от перспективата Марин льо Пен да стане президент на Франция, пише Джанан Гънейш за Financial Times. Би, казвам, защото преди този страх да го връхлети и без много съзнателни усилия той преформулира ситуацията така:

При Льо Пен Париж ще стане по-малко отворен, икономически и културно. Това, което е си е извоювал пред Лондон като глобален център, ще избледнее. Истинският победител във френските избори може да бъде британската столица. Мислете за това като за частично отрицание на Brexit.

Не се съмнявайте, че ако Льо Пен загуби, този либерален лондончанин ще приветства поражението на популизма, сякаш Лондон срещу Париж е въпрос за лекомислените и тесногръди хора. Той се е занимавал с подобни неща през целия си живот. Това го преведе през пандемията и загубата на дете. Французите можеха да изберат Жерар Депардийо и той би им донесъл позитивизъм.

Смята се, че съвременният свят възнаграждава прекомерно академичната интелигентност, и това е така. От най-успешните хора, които познавам обаче, никой не е най-умният в неговата организация, още по-малко сред своето поколение. Отвъд определено когнитивно ниво, друга черта изглежда става по-решителна. „Оптимизъм“ е най-точната дума за нея, но придава банален привкус на това, което е сложен и мистериозен умствен дар: търсенето на добри новини сред лошите, желанието да се преувеличава и дори да се измислят такива, интерпретирането на неблагоприятните събития като това, което човек е искал през цялото време.

Оптимизмът може да граничи със самоизмамата. Но също така помага на хората да спят нощем. И този най-подценяван компонент на успеха продължава да се проявява.

Независимо дали оптимизмът е генетичен или се усвоява, сигурен съм, че той струва повече от изключителната интелигентност, а не бях преди да срещна някои много успешни хора. Малко бизнес ръководители или предприемачи, които познавам, са казали нещо блестящо или ново. Ако те имат обща черта, това е почти органичната им неспособност да униват. Това, което липсва в образа на Гордън Геко (героят на Майкъл Дъглас в холивудската класика „Уолстрийт“ от 1987 г. и продължението й от 2010 г. – бел. ред.), е не търсенето на предимство във всичко, а нагласата за това.

Не е уместно журналист да обвинява Волтер, но забавният персонаж на професор Панглос в „Кандид или оптимизмът“, който намира положителното във всички житейски бедствия, ми се струва все по-невъзможен с напредването на възрастта ми. Герой, който е предназначен да бъде нелеп, всъщност извиква най-големите победители в реалния живот. Има нещо от неговата влудяваща веселост в последните трима премиери на Обединеното кралство, които спечелиха парламентарно мнозинство: Тони Блеър, Дейвид Камерън и Борис Джонсън. Гордън Браун и Тереза ​​Мей, които са с по-мрачен темперамент, който винаги се тълкува погрешно като дълбочина, не успяха.

Оптимизмът отчасти е това, което Оливър Уендъл Холмс (легендарен член на Върховния съд на САЩ - бел. ред.) е имал предвид, когато нарича Франклин Рузвелт „второкласен интелект“ с „първокласен темперамент“. Би трябвало да е очевидно, че е целял похвала. Но е почти толкова ясно, че принудени да избират, повечето амбициозни родители от 21 век биха пожелали да видят обратните черти у децата си. Трудно е да се сбърка логиката им. Интелектът е по-измерим и със сигурност по-тренируем от плама в темперамента.

Борбата по целия свят за места в най-добрите университети е дарвинистка, ако не и хобсова (по името на философа Томас Хобс – бел. ред.) И все пак, когато виждам приятели да навлизат във фазата на преждевременно образование на децата си, характерно за родителите с бели якички, усещам, че те надценяват пределната възвръщаемост на мозъчната сила отвъд определена (признавам висока) точка.

Това е само тясно кариеристичният случай за придаване дължимото на оптимизма успоредно с интелекта. Другото е, че без него няма преминаване през мрачна фаза в историята. От 2016 г., или някъде там, милиони от нас използват предимно несъзнателни психологически трикове, за да абсорбират потока от тревожни или най-малкото шокиращи събития. „Ези - Льо Пен губи; тура - Лондон печели“ е само един от по-въображаемите случаи. Избирателното откликване на новини за война в чужбина може да е друг.

Самият аз разказвам историята, че Брекзит ме принуди да вземам поредица от решения, обогатяващи живота. (Включително, в Лос Анджелис, откриването на моя втори град.) Напълно вярно ли е това? Толкова ясни ли са причината и следствието? Не можех ли да направя същите неща така или иначе? В един момент истинността на вярата става по-малко важна от нейната полезност.