Свалянето на китайските мита няма да помогне на САЩ срещу инфлацията

В ход е кампания, водена от служители в администрацията на Байдън, за да се убедят американците, че намаляването на митата върху китайския внос може да предложи облекчение на бързо нарастващите цени. Това изобщо не е така - всъщност, аргументът е труден за излагане без да предизвика усмивка. Но вижте кои икономисти го приемат, щастливи да използват всякакви претексти за разгръщане на основната си програма за свободна търговия. И гледайте кои политици, досега нетърпеливи да спечелят гласове, като говорят остро за Китай, скачат небрежно от този влак и се качват на експреса на инфлацията, движещ се в обратната посока, пише за Financial Times Орън Кас, изпълнителен директор на American Compass.

Икономическият проблем с предлагането на отмяна на митата като реакция на инфлацията е двоен. Първо, мито с произволен размер може да повлияе на нивото на цените, но не влияе на скоростта на промяна. Мито, наложена през 2018 г., може би е довело до увеличение на цените през 2018 г., но не може да носи отговорност за покачването им през 2022 г.

По същия начин, премахнато мито през второто тримесечие на 2022 г. може да доведе до еднократна низходяща промяна в цените - да речем, инфлация от 8,8% през третото тримесечие вместо 9% - но няма да повлияе на комбинацията от сили, която движи инфлацията. Ако инфлацията през следващото тримесечие се насочва към 9 процента при действащи мита, тя ще го направи и без тях.

Така, намаляването на митата не е толкова средство за борба с инфлацията, колкото произволна субсидия, предлагана за определена категория стоки. Властите биха могли също толкова лесно да използват приходите от митата и да ги плащат на продавачите на плодове без костилка и фризьорите, намалявайки цената на тези стоки.

Всъщност това би било по-добра политика от предложеното намаляване на митата, което има доста непривлекателното качество да е насочено конкретно към китайския внос, който политиците с право се стремят да накажат. Моделът на „случайни субсидии“ (който трябва да е ясно, че е нелепа политическа идея, която никой икономист не би защитил) може да бъде подобрен още повече в сравнение с намаляването на митата, като се насочи към онези стоки и услуги, които всъщност са имали най-голямо увеличение на цените, категория, която така или иначе не включва китайския внос.

И това води до втория проблем с идеята за намаляване на митата, който е, че промените в тях не означават непременно много промени в цените. Както анализатори като Алън Тонелсън от RealityChek и Майкъл Стумо от Prosperous America наблюдават от години, е трудно да се намерят доказателства в данните за потребителските цени от 2018-19 г., които да оправдаят предупрежденията, че американските потребители ще понесат тежестта на митата на Тръмп.

Това не бива да учудва икономистите, които в други контексти бързо отбелязват, че обектът на данъка и това кой го плаща са две различни неща. Да предположим, че САЩ наложат мито от 25 процента върху джаджа, която китайска компания продава за 100 долара. Ако тази компания е единственият доставчик на такива джаджи в света, цената може да се повиши до почти 125 долара и потребителите ще понесат тежестта на митото. Но ако американска компания (или пък виетнамска) може да отговори на търсенето на тази джаджа на ниво от 102 долара, тогава цената ще се установи близо до там. За потребителите няма да има голяма разлика и китайската компания е тази, която ще трябва да поеме митото или да излезе от пазара.

Простото умножаване на обема на търговията по митническата ставка и декларирането му за разход, поет от потребителите – както правят анализаторите от Института за международна икономика Питърсън в анализ, озаглавен „За облекчаване на инфлацията, Съединените щати трябва да търсят либерализация на търговията“ – изобщо не е икономика, а обикновена пропаганда на глобализацията.

От своя страна политиците са изправени пред предизвикателството да преценят дали незначителният, еднократен ефект от отмяната на митата върху инфлацията си струва притъпяването на дългосрочната стратегия за Китай, инициирана от Доналд Тръмп и досега продължавана от Джо Байдън. Това не е трудно предизвикателство.

Всеки, който приема сериозно необходимостта да се контрира Китай и да се ребалансират глобалните икономически потоци, не трябва да допуска изоставянето на тази кауза в името на кух инфлационен възглед.

Единствената надежда на Америка за успех е да убеди инвеститорите и корпорациите, които правят залози за десетилетия напред относно това къде да изградят индустриален капацитет, и китайците, с които сме ангажирани в повтаряща се игра на преговори, че имаме твърдата решимост по отношение на реализацията на този проект и поемането на реални разходи по пътя. Ако обръщаме курса при първата политическа възможност, кой ще ни вземе отново насериозно?

Политиците трябва да са благодарни, че този първи тест е толкова лесен. Но да видим кой ще го премине.