Таргетирането на инфлацията от централните банки се оказа провал

Един голям експеримент в паричната политика е към своя край. Наскоро Европейската централна банка (ЕЦБ) обяви най-голямото си увеличение на лихвите от две десетилетия (с 0,5 пункта - бел. прев.), като върна основната си лихва до нулата. Никога досега, в течение на около 5000 години кредитиране, лихвените проценти не са падали толкова ниско. Тези, които съжаляват за последствията от лесните пари, бързат да обвинят централните банкери. Но проблемът произтича от строгите инфлационни мандати, които те трябва да следват, пише за Financial Times Едуърд Чансълър, автор на „Цената на времето: Истинската история на лихвата“.

През 1990 г. Резервната банка на Нова Зеландия стана първата централна банка, която прие официална цел. През 1997 г. току-що станалата независима Английска централна банка (АЦБ) също получи цел, както и ЕЦБ, когато бе създадена година по-късно. След глобалната финансова криза Федералният резерв и Японската централна банка (ЯЦБ) също възприеха инфлационни цели. Това, което гуверньорът на ЯЦБ Харухико Курода нарече „глобален стандарт“ – целева инфлация от 2 процента – изпълняваше няколко функции: предоставяне на централните банки на ясно дефиниран бенчмарк, фиксиране на инфлационните очаквания и освобождаване на политиците от отговорност за паричната политика.

Проблемът е, че винаги когато една институция се ръководи от конкретна цел, критичната преценка обикновено изчезва. Както писа покойният политолог Доналд Кямбъл, „колкото повече количествен социален индикатор се използва за вземане на социални решения“, толкова по-висок е рискът той да изкриви въпросния процес. Този проблем е добре известен в кръговете на монетарната политика. През 70-те години Чарлз Гудхарт от Лондонското училище по икономика отбелязва, че винаги когато АЦБ се е насочвала към конкретна мярка на паричното предлагане, по-ранната връзка на тази мярка с инфлацията се е разпадала. Законът на Гудхарт гласи, че всяка мярка, използвана за контрол, е ненадеждна.

Таргетирането на инфлацията се вписва в този модел. Благодарение до голяма степен на глобализацията и технологичния напредък, инфлационният натиск намаля през 90-те години, което позволи на централните банкери да намалят лихвените проценти. След спукването на дотком балона в началото на века страховете от дефлация накараха Федералния резерв да постави основната си лихва на следвоенно дъно от 1 процент. Това предизвика глобален кредитен бум. Последвалият срив обаче отприщи още по-силен дефлационен натиск. Федералният резерв продължи да намалява основния си процент до нулата. В Европа и Япония лихвите станаха отрицателни за първи път в историята.

През следващото десетилетие централните банкери оправдаваха действията си с целите си за инфлацията. Но тези цели доведоха до редица изкривявания. Изключително ниските лихвени проценти тласнаха американския фондов пазар до почти рекордни оценки и дадоха импулс на „балона във всичко“, от криптовалути до ретро автомобили. Принудени да „преследват доходност“, инвеститорите поеха повече риск. Спадът на дългосрочните лихви навреди на спестяванията и предизвика огромно увеличение на пенсионните дефицити. Лесните пари поддържаха зомби бизнесите на повърхността и заляха Силициевата долина със „сляп капитал“. Компаниите и правителствата се възползваха от евтините кредити, за да поемат повече дългове.

Повечето икономисти приемат, че лихвените проценти просто отразяват онова, което се случва в това, което те наричат ​​„реална икономика“. Но както твърди Клаудио Борио от Банката за международни разплащания (БМР), цената на заемите едновременно отразява и на свой ред влияе върху икономическата активност. Според Борио ерата на свръхниските лихвени проценти е отдалечила глобалната икономика от равновесието. Както казва той, ниските лихви породиха още по-ниски лихви.

По време на пандемията централните банкери все още се стремяха да постигнат целите си за инфлацията, като намалиха лихвените проценти и отпечатаха трилиони долари, голяма част от които бяха използвани от техните правителства за посрещане на извънредните разходи на локдауните. Сега инфлацията се завърна и централните банки се борят да си възвърнат контрола, без да сринат икономиката или да предизвикат нова финансова криза. Фактът, че лихвените проценти са далеч под инфлацията и от двете страни на Атлантическия океан, сочи, че монетарните власти вече не следват сляпо своите инфлационни цели, изключвайки всякакви други съображения.

Това е добре дошло. Но избраните политици не могат да продължават да бягат от отговорност. Те трябва да преразгледат мандатите на централните банки, като вземат предвид въздействието на паричната политика не само върху краткосрочната инфлация, но и върху оценките на активите (особено недвижимите имоти), ливъриджа, финансовата стабилност и инвестициите. Експериментът с нулевите и отрицателни лихви нанесе значителна вреда. Той никога не трябва да се повтаря. Както казва Мървин Кинг, бившият управител на АЦБ: „Не таргетирахме тези неща, които трябваше, а онези, които не трябваше. Затова и няма здраве в икономиката.“