Огромните разходи за насърчаване на икономиката излизат от мода

Срещата на страните от Г-20, която се проведе през уикенда, бе представяна като сблъсък между Европа и САЩ за това дали трябва да има още разходи за стимулиране на икономиките. В по-широк план обаче тази ситуация представлява края на неокейнсианските настроения и може би началото на по-здравословен икономически курс, се казва в анализ на Wall Street Journal.

През последните три години в икономическата политика на развития свят доминираше ренесансът на старата идея, че огромните публични разходи могат да предотвратят дефлацията, да излекуват рецесията и да сложат началото на нова ера от правителствено ръководен просперитет.

Ситуацията обаче не се разви така.

Сега настъпи моментът политическите и фискални сметки да бъдат платени, и то в момент, когато и Европа и САЩ са в незавидна ситуация. Европейците обаче казват „стига“ и искат да сложат край на харченето, докато администрацията на Обама настоява от кранчето да продължат да текат пари. Поради тази причина моментът изглежда добър, за да се преразгледа политиката и да се оценят резултатите от нея.

Както и много други лоши идеи, настоящото съживяване на кейнсианството започна при президента Джордж Буш. Икономическият съветник Лари Самърс обяви пред Конгреса, че „навременна, таргетирана и краткосрочна” програма за разходи от 150 млрд. долара е силно необходима, за да се насърчи потребителското търсене.

Демократите, които имаха мнозинство в Конгреса, приеха идеята и президентът Буш одобри план на стойност 168 млрд. долара под формата на разходи и еднократни данъчни отстъпки. Това предизвика статистически ефект в подкрепа на ръста на БВП в средата на 2008 година, но спря финансовата паника и втората фаза на рецесията.

Седемнадесет месеца по-късно и въпреки исторически силно либералната монетарна политика през периода, безработицата все още е 9,7 на сто. В края на миналата седмица пък статистиката отново понижи данните за икономическия растеж за първото тримесечие, този път до 2,7 на сто, а показателите за второто тримесечие остават доста незадоволителни.

Историята показва, че сегашната ситуация е доста далеч от стабилно възстановяване, каквото обикновено има след силна рецесия. Последното такова датира от 1983-1984 година, след понижението на данъците от президента Рейгън.

Отговорът на Белия дом, както и на лидерите в Конгреса е – трети план за правителствени разходи. На фона на приказките за нуждата от „фискална дисциплина”, някога в бъдещето, президентът Обама иска още разходи, за да се подкрепи „отново” търсенето. Тридесет месеца след като Самърс спечели първата си победа, политиката е отново в изходната си позиция.

Разликата този път е в това, че кейснианският консенсус се пропуква. В Европа инвеститорите се отдръпнаха от облигациите на Гърция, Испания и Португалия и се вгледаха сериозно в действията на Италия и Великобритания. Политиците обърнаха позицията си на 180 градуса от програми за стимулиране към съкращаване на разходи и вдигане на данъци.

Строгият бюджет, предложен във Великобритания от новото правителство на страната, например е типично доказателство за новия консенсус в Европа.

Казано по друг начин, германският канцлер Ангела Меркел спечели облога, който направи в началото на 2009 година с ограничаването на програмата за насърчаване на икономиката. Единствено Обама продължава да призовава за увеличаване на разходите, като на срещата на Г-20 той получи сериозен политически отпор.

Същевременно в Конгреса все повече демократи се обръщат срещу третия план за разходи. Първоначалният вариант на Белия дом, в който се предвиждаха помощи за безработни и помощ на местната власт, бе върнат няколко пъти, а миналата седмица отново не мина през Сената.

Доверието към Обама се изчерпва – не само от страна на облигационния пазар, а и от страна на избирателите, които виждат проблемите на Европа и не искат да бъдат сполетени от съдбата на Гърция.

Най-важният урок тук е политически. Големият грях, допуснат почти глобално, е възкресяването на кейнсианския икономически модел, който се провали през 70-те години, и забравянето на уроците от дългия просперитет, продължил от 1982 до 2007 година.

Бумовете по време на управлението на Рейгън и Клинтън бяха подкрепени от политическа воля за ниски данъци, ограничаване на разходите и стабилни финанси. Краят на контролирането на разходите дойде в края на 90-те, стабилните финанси изчезнаха в началото на новия век, а сега демократите обещават серия от увеличения на данъците.

Ние не твърдим, че ограничаването на разходите е чудодейно икономическо лекарство, казват авторите на материала в Wall Street Journal. Ограничаването на разходите, което сега е на мода в Европа, е важно, но само по себе си то няма да може да балансира дефицити, достигащи 10% от БВП. Това изисква нови приходи от ускоряване на растежа, а тук изниква опасност предвидените увеличения на данъци в Европа да натиснат развитието.

Огромната грешка на Обама бе раздуването на бюджета на САЩ с разходи, които не носят резултати, а водят до натиск срещу долара. Фантастичното твърдение на кейнсианците, че 1 долар разходи води до 1,50 долара ръст отдавна бе развенчано от икономистите.

Този долар за разходи трябва да дойде отнякъде – от данъци или от заем от частния сектор. С оглед факта, че голяма част от разходите за стимули отидоха за разходи като социални програми и подкрепа на пазара на труда, този „мултипликатор” по-скоро се превръща в негативен.

В условията на рецесия през 2008 и 2009 година ние смятаме, че някои от разходите за стимулиране бяха оправдани, а увеличаването на дефицита е разбираемо и неизбежно. Въпреки това обаче настояваме, че намаляването на данъците за физическите лица и компаниите биха донесли далеч по-голямо съживяване на икономиката и според нас биха довели до далеч по-бързо възстановяване, заявяват авторите.

Това, до което достигна светът, е задънената улица на кейнсианството. Казва ни се, че трябва да оставим Конгреса да харчи и да заема пари до момента, в който Самърс и останалите архитекти на икономическата политика на САЩ не заявят, че е време за увеличаване на данъците с цел намаляване на огромния дефицит и дълговете, натрупани от разходите.

Междувременно се предполага, че потребителите и бизнесът ще останат незасегнати от очакванията за увеличение на данъците, по-високи лихви и по-силен правителствен контрол върху почти цялата икономика, което разбира се е погрешно.

По-добра икономическа политика в САЩ ще има при формирането на нов Конгрес, който се надяваме най-малкото да предотврати шокови увеличения на данъците. Засега обаче добрата новина е това, че избирателите и пазарите казват на политиците да спрат с действията, които не дават резултат, завършва анализът.