Инфограф: Българските научни изследвания са най-малко цитирани в ЕС

Дебатът около образователната система и научните институции в България обикновено се върти около образователния процес и способностите на кадрите, които произвежда висшето образование. Често пренебрегвана обаче е другата, не по-малко важна роля на университетите и научните институции – „правенето на наука“, публикациите, новите теории и изследвания, се отбелязва в анализ на Адриан Николов от Инфограф.

Част от причината за това е относителната липса на данни и възможност за сравнение между научните институции в страната и тези на останалите европейски държави. 

Публикуваният от Европейската комисия доклад за иновациите и иновативния потенциал на отделните държави и региони в ЕС към 2015 г. ни позволява да направим такова сравнение поне по няколко параметъра.

Информацията, описваща факторите, които позволяват развитието на иновации, включва стандартизирани показатели за състоянието и продуктивността на научните институции.

В настоящия текст ще оставя общите изводи на доклада (според които способностите на Европа да генерира иновации като цяло спадат през последните години) настрана, и ще се съсредоточа върху изводите от индикаторите за състоянието на научната среда, с фокус върху позициите на България в европейски контекст.

Нови доктори на науката – броят новополучили титлата доктор на науките, е белег най-вече за бъдещото развитие на науката в дадена страна. Смята се, че учените достигат своя „зенит“ в 50-те и 60-те си години, и по тази причина статистиката за новозавършилите учени по-скоро представлява обещание за постижения в средносрочен и дългосрочен план.

Представянето на данните като брой нови доктори на 1000 души позволява сравнение между държавите, което не се влияе особено от броя научни институции и населението. По този показател се наблюдава значителна разлика между Източна/Южна и Западна/Северна Европа – ако оставим настрана Португалия и Словения (която има и най-много новозавършили доктори в ЕС на 1000 души), то лидери по този показател са северните страни, Великобритания и Германия. На дъното пък са Унгария и Полша. Тук България постига резултати, сравними с тези на останалите източноевропейски държави.

Брой научни статии писани, от международни екипи – този показател е по-скоро белег за успеха на политиката на ЕС за улесняване на научните обмени и взаимодействието между различните научни институции.

Разпределението тук е подобно на предишния показател, но на предни позиции излизат и Белгия и Холандия. Германските учени пък изглежда не са особено отворени към съдействие с колегите си от други държави.

Заедно с Румъния, България тук се нарежда на последно място в ЕС с почти идентичен резултат, при това около 10 пъти по-нисък от този на лидерите.

Научни статии в топ 10% на най-цитираните в света – броят научни статии понякога може да е измамен, тъй като се пишат и публикуват голям брой изследвания с относително ниска стойност за развитието на науката.

Сравнението по позовавания позволява заобикалянето на този проблем, тъй като най-цитираните статии и изследвания са тези, които имат най-голямо влияние върху развитието на науката и които други учени ползват за основа на собствените си трудове. В този смисъл, показателят отразява приноса на отделните държави към световната наука.

Тук отново е видима разликата Изток – Запад, като при повечето западноевропейски държави сред най-цитираните 10% на световно равнище трудове попадат около 10% от общата им научна продукция, при лидерите Великобритания и Дания съответно 14,2% и 13,2%.

В Източна Европа средната стойност е 5-6%, а България отново застава на дъното – едва 3,5% от българските изследвания са сред 10-те процента най-цитирани в света статии.

Процент завършили висше образование между 30 и 34 годишна възраст – този показател дава обща представа за нивото на образование на наскоро навлезлите в икономиката кадри. България е сред страните с относително нисък процент на хора с висше образование, но разликите с много от другите европейски държави не са чувствителни. Този показател е полезен по-скоро като общ фон, в контекста на който да се разглеждат останалите.

Ръст в България се наблюдава само при новозавършилите доктори и общия процент хора с висше образование. Обратно – индексът на научни статии в международни екипи на практика не се променя, а този за статии сред 10% най-цитирани спада почти 3 пъти през периода, през който се изготвят докладите на ЕК.

Няма много поводи за спокойствие – точно обратното, изглежда че качеството и позициите на българската наука на европейско и световно равнище намаляват. Възможно обяснение на слабото представяне на България по повечето показатели може да се крие и в по-ниското начално ниво на страната спрямо останалите европейски държави. Ако това допускане е вярно, то би трябвало да наблюдаваме ръст на отделните показатели през последните години.