Могат ли централните банки да запазят независимостта си?

През 80-те години на миналия век правителствата в цял свят предоставиха на централните банки по-голям контрол върху паричната политика, за да обуздаят галопиращата инфлация, връхлетяла икономиките им в предходното десетилетие. Неспособността на политиците да поддържат паричната дисциплина беше смятана за една от основните причини за загубата на контрол върху инфлацията, пише френският вестник La Tribune.

През следващите 30 години репутацията на централните банки в цял свят пред държавните ръководители постепенно се подобри. Засилването на независимостта им доведе до ниска и стабилна инфлация, динамика на растеж и задоволително създаване на работни места. Този период е известен като „Голямата умереност“. Вярата във всемогъществото на централните банки достигна пик в началото на финансовата криза, когато на тях беше приписана заслугата за избягването на депресия като през 30-те години на миналия век.

Но бързо се появиха критици. Първоначално те бяха обвинявани, че не са предвидили кризата, после за ролята им в спасяването на банките за сметка на данъкоплатците, а също и за неспособността им да стимулират икономическия растеж през последното десетилетие.

Забавяне във времето

Според някои критици приемането от централните банки на „количествени облекчения“ е бил погрешен отговор на проблемите през последните години по две причини. Първо, защото това е бил само индиректен метод за инжектиране на ликвидни средства в икономиката, който действа със забавяне във времето. От друга страна, инжектираните средства създават лъжливо „богатство“.

Така централните банки бяха обвинявани не само в неоптимална политика, а в изключително тежка политика с последици за цялото общество. Гражданите се съмняват все повече в почтеността на държавните чиновници, а вярата им във властта на централните банки сякаш рухва.

Германия, Великобритания, Турция, Русия, Южна Африка и Тайланд са част от все по-голяма група на страни, в които политиците, изправени пред недоволството на гражданите, нападат словесно централните банки в последно време. През октомври американският президент Доналд Тръмп се присъедини към тази група, като се оплака, че Федералният резерв е „полудял“ заради повишаването на лихвите.

Дори бивши централни банкери като Отмар Исинг (ЕЦБ) и Чарлз Гудхарт (Английска централна банка) се питат открито дали институциите, изправени пред все по-силната политическа агресия, могат да запазят независимостта си.

От инфлация към дефлация

Критиките са насочени конкретно към централните банки, защото основният икономически проблем, пред който са изправени, се промени. Докато през 70-те години на миналия век инфлацията беше основният враг, днес е обратното – дефлацията или твърде ниската инфлация създават опасност от прекомерен дълг и слаб икономически растеж.

Независимите централни банки успяват да се борят с инфлацията, ако се ползват с доверие. Служителите, синдикатите, търговците и останалите икономически играчи научиха, че централните банкери, противно на правителствата, които са отговорни пред избирателите си, са склонни да водят непопулярна политика.

Но паричната политика се оказа доста по-неефективна в борбата с дефлацията. Макар че централните банки могат да повишават неограничено лихвите си, паричната политика губи ефективността си, когато те се приближават до нулата, особено ако не са придружени с експанзивна бюджетна политика, както показва опитът на много страни през последното десетилетие.