Инвеститорите може да пострадат от новата ера „Харчи, но не облагай“

Сега е по-ясно от всякога, че сме навлезли в нова ера на финансова и икономическа политика. В този нов период правителствата са много по-малко склонни да поемат непопулярността на повишаването на данъците или съкращаването на разходите, за да държат бюджетите си под контрол, пише за Financial Times финансовият журналист Филип Когън.

Не може да има по-добър символ на тази промяна от британски министър-председател (Лиз Тръс – бел. прев.), който води кампания за по-малка държава, обявявайки огромна интервенция на енергийния пазар за ограничаване на цените, която може да струва 150 млрд. паунда.

По същия начин западните правителства възприеха подход на „шок и ужас“ към фискалната политика на фона на пандемията от Covid-19. Бюджетните дефицити надхвърлиха 10% от брутния вътрешен продукт (БВП) в няколко страни, включително САЩ и Обединеното кралство.

Правителствата се чувстваха свободни да заемат толкова много, защото в повечето случаи пазарите не наказваха техните дефицити; лихвените проценти и доходностите на облигациите останаха много ниски.

Отговорът на финансовата криза от 2008 г. беше доста различен. Вярно е, че имаше кратък период на кейнсиански фискален стимул непосредствено след кризата. Но програмите за строги икономии последваха, когато дефицитите станаха толкова големи, че политиците се изнервиха, особено когато желанието на облигационните пазари да финансират дефицита на Гърция се изпари през 2010 г.

Централните банки поеха тежестта на подкрепата за икономиките през 2010-те, точно както през по-голямата част от периода от 1980 г. насам. Такава беше доминиращата тенденция в това, което често се нарича „неолиберална“ ера.

На теория неолиберализмът се изразяваше в отворени пазари и по-малка държава. На практика държавите не се свиват толкова много. През 1980 г. средностатистическата държава от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) е изразходвала 14,5% от своя БВП за социални разходи. До 2019 г. тази осреднена стойност се е увеличила до 20%, каквато е за САЩ и Великобритания. По-удивителното за последните 40 години е доминирането на паричната политика и ниските нива на инфлация и лихвени проценти. Тази ера като цяло беше много добра за рисковите активи и тези, които търгуват с тях.

Когато кризата от 2008 г. удари, централните банки се почувстваха длъжни да нарушат едно старо табу, като използват новосъздадени пари за закупуване на държавни облигации - така нареченото количествено облекчаване (QE). Опитът с монетарното финансиране на държавните разходи в Германия през 20-те години на миналия век беше толкова пагубен, че до този момент то беше анатема. Когато правилата на еврото бяха установени през 90-те години, германските власти се опитаха енергично да изключат монетарното финансиране.

QE не включва пряко финансиране на правителствата от централната банка; облигациите се закупуват на вторичния пазар. Но разликата беше сравнително техническа, особено след като централните банки започнаха да връщат лихвите по натрупаните купчини облигации на съответните си финансови министерства.

Хиперинфлация не настъпи, както се опасяваха някои, и QE изглеждаше единственото средство за предпазване на развитите икономики от дефлационен спад. Но навикът беше труден за изоставяне. Едва сега, след повече от десетилетие, централните банки започват да разтоварват своите препълнени с облигации портфейли. А политиците свикнаха с евтиното финансиране и повярваха, че дефицитите нямат значение. Тази гледна точка изглежда още по-уместна след 2016 г., когато избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ сякаш показа, че избирателите са уморени от „ортодоксалната“ икономическа политика.

Консервативните политици може да твърдят, че намаляването на данъчните ставки ще доведе до увеличаване на приходите. Но вижте какво се случи след намаляването на данъците от Тръмп през 2017 г., което се фокусира върху бизнеса и богатите. През 2016 г., при Барак Обама, бюджетният дефицит на САЩ беше 587 млрд. долара, или 3,2% от БВП. До 2019 г., преди пандемията, дефицитът нарасна до 984 млрд. долара, или 4,6% от БВП. Републиканската партия спря да говори за балансиране на бюджета.

Десните политици критикуват левите си съперници за политиките на „облагане и харчене“, но тяхната алтернатива изглежда е „харчи, но не облагай“. Няма апетит за подновени мерки за икономии и всички политически лидери, които залитнат в тази посока, може скоро да се окажат отстранени от постовете си.

Но ако политиците разчитат централните банки да продължават да ги подкрепят, може да останат разочаровани. Инфлацията вече е доста над целта и монетарните власти бързо затягат политиката си. Нито пък има вероятност централните банки да се върнат към QE.

Така че вместо строга фискална политика и разхлабена парична, финансовите пазари може да са изправени пред обратна ера. Това може да означава по-високи лихвени проценти и по-ниски оценки за рискови активи. Корекцията може да бъде изключително болезнена.