Ако дори арменците отхвърлят Русия, Путин ще има проблем

Преди време Владимир Путин определи разпадането на Съветския съюз през 1991 г. като най-голямата геополитическа трагедия на 20-и век. Над две десетилетия по-късно вече знаем, че истинската трагедия е, че е смятал това за трагедия. Оттогава насам той се опитваше да върне времето назад и това струва скъпо на собствения му народ и на съседите му, пише Марк Чемпиън за Bloomberg.

Ревизионизмът на Путин не е само резултат от провалите и арогантността на Запада. Макар че те изиграха роля, стремежът на Москва да възстанови контрола си върху загубените сателитни държава е дълбоко вкоренен и произтича от вътрешни причини. Изборите в Армения този уикенд би трябвало да напомнят този факт, който все още не се разбира достатъчно добре в някои части на Запада.

Арменският премиер Никол Пашинян и управляващата му партия „Граждански договор“ представиха изборите в неделя в изцяло геополитически аспект – гласувайте за нас и ще получите мир, бъдеще с Европа и демокрация. Гласувайте за опонентите ни и ще получите война, зависимост от Русия и олигархия. Призивът за отхвърляне на влиянието и политическия модел на Русия изглежда работи, което е необичайно.

Посещавал съм повечето бивши съветски републики много пъти, започвайки през 1991 г., пише Чемпиън. Връщайки се назад, най-поразителното след разпадането на СССР беше колко доброжелателни бяха съседите към Русия като нова държава и към руснаците като народ. Потенциалът за мека сила на Москва беше голям. Тези страни говореха руски като майчин език, израснали бяха, четейки същата литература, гледайки същите филми, разказвайки същите смешки, и също така споделяха много еднакви енергийни мрежи и вериги за доставки в промишлеността. Всички те, може би с изключение на балтийските страни, искаха силни връзки с Москва.

Това беше факт въпреки присъствието на твърдолинейни националисти и мрачни спомени, сред които Гладомор (организиран от Москва масов глад през 1932-1933 г., при който се смята, че са загинали между 3,5 млн. и 5 млн. украинци), масови депортации на национални елити в Сибир и жестоко потискане от болшевиките на движения за независимост в бившата Руска империя през 20-те години на миналия век. Въпреки това повечето съседи смятаха, че руснаците, също като тях, са бивши пленници на комунизма.

Тъкмо постсъветското поведение на Москва отчужди много от тези страни, тъй като тя се опитва да погълне отново т. нар. Руски свят и да възстанови господството на Кремъл над останалата част от бившото съветско пространство.

За някои бивши републики като Грузия и Молдова доброжелателството отслабна още в началото, тъй като Русия насърчаваше и въоръжаваше сепаратистки движения, за да подкопае изграждането им като държави. За други причината беше манипулирането на цените на природния газ или забраните за внос, наложени като наказание за неподчинение, или корумпирането на местни лидери, което през годините влоши отношенията. Но Армения винаги беше специален случай и може би най-проруската от всички бивши съветски републики, тъй като Москва и предлагаше и необходимата защита.

Арменците с радост позволиха на новите обитатели на Кремъл да запазят голямата съветска военна база в Гюмри. Те разчитаха на силния си християнски съюзник за защита срещу мюсюлманска Турция, дългогодишния враг на Армения и извършител на геноцида от 1915 г., и срещу близкия съюзник на Анкара Азербайджан. Благодарение до голяма степен на руската военна и дипломатическа подкрепа Армения успя да разгроми въоръжените сили на Баку в борбата за контрол над етническия арменски анклав Нагорни Карабах в Азербайджан в началото на 90-те години на миналия век.

Но доброжелателството беше подкопано и в Армения, след като мироопазващите сили на Русия в Нагорни Карабах не предприеха действия през 2023 г. Тогава Азербайджан, дотогава разполагащ с огромни приходи от петрол и турски и израелски оръжия, закупени с тях, нахлу в анклава и принуди цялото ентическо арменско население да избяга.

Арменците започнаха да се питат какво печелят от благоговеенето си пред Москва. Руският отговор беше евтин природен газ и членство в Евразийския икономически съюз, версията на Москва на Европейския съюз. Но без гаранции за сигурност сделката изглеждаше неравностойна.

Подобно на случаите с Молдова, Грузия и Украйна, отговорът на Кремъл на арменските усилия за изграждане на търговски и политически връзки с Европа беше да накаже страната, като блокира износа ѝ под фалшив санитарен претекст и едновременно с това провежда операции за въздействие с цел да дискредитира Пашинян и да помогне на опозицията срещу него. Изборите този уикенд ще подложат на изпитание успеха на тези мерки.

Проблемът за Москва, казва Александър Искандарян, основател и директор на Кавказкия институт в арменската столица Ереван, е, че лидерите на Русия никога не са знаели как да използват доброжелателството, на което се радваха, тъй като „тяхната представа за мека сила е (природен) газ и танкове“. И докато съветското поколение на Искандарян е израснало, четейки Пушкин и метчаейки да учи в Москва, „за 30 години не съм имал нито един студент, който иска да учи в Санкт Петербург или в университета в Челябинск“, каза ми той. Младите вече говорят английски, не руски. Те искат да пътуват, да работя и да учат в Европа или в САЩ.

Изоставяне на Москва – какъв би трябвало да е външно политическият курс на Армения? Графика: Bloomberg LP

В крайна сметка, въпреки че Пашинян не се радва на голяма популярност след осем години на власт и въпреки че трагичната загуба на Нагорни-Карабах се случи по време на неговото управление, проруските му опоненти са още по-слаби. Допитване на Международния републикански институт, осъществено между 5 и 11 май, показа, че 32% от арменците ще гласуват за „Граждански договор“. „Силна Армения“ – проруската партия начело с милиардера от руско-арменски произход Самвел Карпетян, е далеч на второ място с 6%. Големият брой хора, които са отговорили с „не знам“ и „няма да кажа“ създават неяснота за изхода от изборите в неделя.

Кремъл изглежда изпита особено притеснение, когато Ереван стана домакин на среща на високо равнище на Европейската политическа общност на 4 май, като украинският президент Володимир Зеленски беше сред десетките международни лидери, които присъстваха. Освен това Москва беше изключена от усилията за помиряване между Армения и Азебрайджан с помощта на план с посредничеството на САЩ за изграждане на трансграничен транзитен коридор, наречен „Маршрутът на Тръмп за международен мир и просперитет“. Путин показа недвусмислено недоволството си, като посочи, че всичките му неприятности с Киев са започнали, когато страната се опитала да подпише споразумение за търговия и асоциация с ЕС през 2013 г.

Тези неща никога не са прости. Завивайки от Русия към Европа, арменците ще заменят един геополитически приоритет, който им струва скъпо, с друг, както базираният в Москва експерт по Кавказ Сергей Маркедонов написа в неотдавнашна статия за руското издание на списание Forbes. Запазването на контрола над Нагорни-Карабах доведе до затворени граници и намалена търговия, инвестиции и икономическо развитие. Опитът за напускане на орбитата на Москва за далечни ползи от ЕС също ще бъде болезнен. Питайте само съседните Грузия или Молдова, да не говорим за Украйна.

Но не Армения е страната, която не е научила уроците от последните 30 години, а Путин. Това, което искат арменците сега, когато Нагорни-Карабах е изгубен, е не да отхвърлят Русия, а да сложат край на отношенията в колониален стил, които пречеха на истинската ѝ независимост и суверенитет. Това означава диверсифициране на политическите и икономически партньорства отвъд бившите им господари от Кремъл. Това е позволено на независимите държави, но не и на васалите.

Ръководителите на Армения са напълно наясно, че Русия все още съставлява над 35% от тяхната търговия, а ЕС – само 11,8%. Те знаят, че членството е далечна, може би дори непостижима, перспектива, докато вече членуват в алтернативния съюз на Путин. Но докато единственият отговор от Кремъл на стремежите им за автономия са заплахи, ембарго и „активни мерки“, Путин ще продължава да ги отблъсква.