През 2023 г., откогато са последните данни, 4,3 млн. души от държави извън Европейския съюз (ЕС) са се преместили в страни от ЕС, за да работят. Други 1,5 млн. души от държави от блока са се преместили в друга страна от съюза заради работа.
Докато ЕС работи за контрол на нелегалната миграция, някои страни активно търсят висококвалифицирани работници. Синята карта на ЕС е един от механизмите за привличане на висококвалифицирани работници извън блока.
През 2023 г. около 89 хил. специалисти от страни извън ЕС са получили синя карта, като по-голямата част от документите са издадени от Германия. Този брой нараства през последните години, според Евростат.
Европейската комисия (ЕК) направи серия от промени, за да стане синята карта по-привлекателна за граждани на трети страни и работодатели. Експерти обаче остават предпазливи относно това дали синята карта сама по себе си е достатъчна, за да привлече най-добрите таланти.
Кои страни от ЕС издават най-много сини карти?
Броят на сините карти на ЕС, издадени от държавите членки, се увеличава през последните години – от 20 979 през 2016 г. до 89 037 през 2023 г. Ръстът е над четири пъти, или с повече от 300%, за седем години.
„Това беше сравнително непознато разрешение за пребиваване за висококвалифицирани работници извън ЕС, които получават висока заплата“, коментира пред Euronews Business Теселте де Ланге, професор по европейско миграционно право в университета Радбауд.
През 2016 г. Европейската комисия преработи правилата с надеждата да премахне националните схеми и да предложи на работниците повече от предимствата на мобилността в рамките на ЕС. „Оттогава разрешението стана по-известно, което отчасти обяснява постоянното увеличение“, добавя Де Ланге.
Много страни от ЕС са изправени пред значителен недостиг на персонал и в някои случаи синята карта се използва като инструмент за привличане на международни таланти.
Германия води в тази надпревара – повечето от сините карти на ЕС са издадени от страната. Алмина Бесич от университета „Йоханес Кеплер“ в Линц, Дженета Карабегович от университета в Залцбург и Андреас Дидрих от университета в Гьотеборг коментират, че Германия е изправена пред недостиг на работна ръка в множество сектори, като някои са особено засегнати. Синята карта играе централна роля в политиката за трудова миграция в страната.
Според данните на Евростат, Германия е издала през 2023 г. 69 353 сини карти, което представлява 78% от общия брой. След нея са Полша със 7402 (8%) и Франция с 3912 (4%). Литва се нарежда на четвърто място с 1710 сини карти.
Повечето страни от ЕС разчитат на национални схеми за разрешителни за работа, издавани на граждани на трети страни.
„Германия е позиционирала Синята карта като основен инструмент за миграция на квалифицирана работна сила и няма паралелна схема, както е в други държави“, коментират Бешич, Карабегович и Дидрих.
Другите държави от ЕС обаче разчитат на национални схеми, основани на правото на преценка и правото да определят ограничения за приемане. Това обяснява защо Германия е отговорна за близо четири от пет издадени сини карти на ЕС.
През 2023 г. индийските граждани са получили най-голям брой сини карти (21 228, или 24%), следвани от граждани на Русия (9488, или 11%), Турция (5803, или 7%) и Беларус (5294, или 6%). Следват граждани на Ирак (3990), Египет (2529), Пакистан (2408), Сирия (1810) и Обединеното кралство (1074).
Има няколко условия за кандидатстване за синя карта. Най-важното е наличието на „валиден трудов договор или обвързващо предложение за работа за висококвалифицирана заетост за поне 6 месеца в държавата членка“.
Директивата за синята карта беше въведена от държавите членки през 2011 г., въпреки че не се прилага в Дания и Ирландия. През 2016 г. Европейската комисия промени директивата, за да въведе по-унифицирана система чрез постепенно премахване на националните схеми.
Ключова реформа е намаляването на прага на заплатата – да е поне равна на средната брутна национална заплата (и не повече от 1,6 пъти), като държавите членки могат да го намалят допълнително до 0,8 пъти при недостиг на работни места – дългогодишен проблем както за работодателите, така и за мигрантите.
Въпреки това много държави продължават да предпочитат националните схеми. Бесич, Карабегович и Дидрих посочват, че държавите членки не са задължени да премахват паралелните национални системи, което прави синята карта по-трудна за достъп в много случаи и, следователно, по-малко привлекателна както за работодателите, така и за гражданите на трети страни.
„В Нидерландия например националната схема не изисква по-висока квалификация и има по-нисък праг на заплатата, което я прави по-привлекателна за бизнеса и техните работници“, казва Де Ланге.
Препоръката на експертите е ЕК да разшири списъка с професии към директивата и да синхронизира процедурите за признаване на квалификации, които понякога отнемат от 6 до 9 месеца, за да се увеличи привлекателността на синята карта.