Не всички мениджъри на активи могат да се справят с отговорността на директното кредитиране

През годините големите институционални инвеститори се насочиха към „по-нови“ класове активи като инфраструктура и рисков капитал. Фокусът на индустрията за управление на активи върху добавянето на нови класове активи позволи на инвеститорите да конструират по-добре своите портфейли, за да отговарят на техните цели за риск и възвръщаемост, като същевременно извличат ползите от диверсификацията.

Съвсем наскоро имаше голям наплив към непубличния дълг с основен фокус върху директното кредитиране. Но за разлика от други класове активи, които като цяло изискват инвестиране в пазарна структура, която вече съществува, появата на директното кредитиране като клас активи насърчи институционалните, а сега и дребните инвеститори, да заменят цяла екосистема: тази на традиционното кредитиране от търговски банки, пише за Financial Times Джейн Бакън, главен изпълнителен директор на Martlet Asset Management.

В много отношения, на повърхността, това беше печелившо както за инвеститорите, така и за кредитополучателите. Финансовата криза от 2008 г. подчерта ролята на силно концентрираните субекти с голям ливъридж, като например банките на паричните центрове, които набират по-голямата част от средствата си от вътрешните и международните парични пазари.

Трансформирането на директното кредитиране, така че да се извършва от дългосрочни инвеститори с нисък или нулев ливъридж, може да изглежда като добра идея. Този преход означава замяна на силно регулираните търговски банки и техните организационни структури с относително пъргави инвестиционни компании, чиито портфейлни мениджъри често се справят отлично с оценката и управлението на кредитния риск.

Освен това собствениците на активи твърдят, че в допълнение към доходността те печелят от директното кредитиране, тъй като по-голяма част от портфолиото им е базирано на оценките на бизнесите, на които отпускат заеми, вместо да бъдат принудени да оценяват позиции, изложени на по-краткосрочните капризи на публичния пазар на облигации.

Но когато разглеждаме това прехвърляне на директното кредитиране от света на търговското банкиране към този на управлението на активи, има поне една значителна част от екосистемата, която, за много средни компании и техните заеми, няма заместител в настоящия инвестиционен модел.

Цикълът на заемите включва отпускане, управление на портфейла и ключовата задача, в която много търговски банкери са били ангажирани исторически: управление на лошите кредити - от първоначалното неизпълнение до преструктурирането по взаимно съгласие - като същевременно се работи в тясно сътрудничество със собствениците на бизнеса в дългосрочен план, а не късогледо в краткосрочен.

Въпреки че много от тези мениджъри на активи с директно кредитиране имат силни умения за кредитно моделиране и поемателство, липсата на лице, което работи със заемополучателя за решаване на проблеми с финансирането, преди те да станат значими, е забележимо. С други думи, няма кой да върши работата на търговския банкер.

Има две причини, поради които функцията относно проблемните кредити не е голяма част от директното кредитиране, извършвано от фирмите за управление на активи. Първата е, че много малко директни заеми, поне доскоро, са били подлагани на голям стрес и затова мениджърите на активи не са имали нужда да изграждат капацитет за управление на подобни ситуации. Нещо повече, много от по-големите мениджъри на активи разполагат с ресурси за включване на персонал, ако е необходимо (въпреки че резервът от таланти за ролята на опитни мениджъри на кредити за специални активи е доста малък в наши дни, като се има предвид последното десетилетие на лесно кредитиране и стабилни капиталови пазари).

Втората причина е, че при много от инвестициите на тези по-големи фирми по-обемните заеми са спонсорирани от компания за непубличен капитал. Ако тези заеми започнат да се сблъскват с проблеми, типичното решение е мениджърът на активи да работи директно с финансово сведущите генерални партньори от сектора на непубличния капитал. Накратко, много инвеститори смятат, че управлението на риска просто включва един финансов специалист да работи с друг такъв.

Но какво се случва, когато музиката спре? Кога компаниите започват да изпитват балансови стресове поради нарастващите лихвени проценти и, в някои страни, забавянето на икономическия растеж? Големите заемодатели сред мениджърите на активи вероятно ще бъдат ОК в големи сделки, подкрепени с непубличен капитал, но проблемът е с по-малките мениджъри на активи, които имат ограничени ресурси и инвестират предимно в неспонсорирани заеми за средния бизнес.

Кой от тези по-малки „магазини“ ще има способността да работи в тясно сътрудничество с тези компании, когато навлязат в периоди на несигурност? Ако тези мениджъри нямат уменията, тогава на кого ще продават тези заеми?

Докато заменяме силно регулираната банкова индустрия с пазарно ориентираната индустрия за управление на активи, разумното управление на риска изисква всеки инвеститор да си зададе въпроса: „Какъв е план Б?“