Време ли е за преоценка на начина на заплащане на фонд мениджърите?

Фонд мениджърите са сред най-облагодетелстваните от растежа на финансовия сектор през последните 30 години. Банкерите може и да получават редовно бонуси за милиони долари, но някои от мениджърите на хедж фондове и фондове за дялово инвестиране се превърнаха в милиардери, пише The Economist. А да има толкова много пари, заработени от толкова малко хора, е голяма рядкост.

Фонд мениджърите печелят големи суми дори и при наличието на борсово-търгувани фондове с по-ниски комисиони, от които инвеститорите могат да се възползват. В търсене на по-голяма възвръщаемост обаче инвеститорите се отклониха, като избраха да плащат по-висока такса на мениджърите на хедж фондове и фондове за дялово инвестиране (обикновено 2% годишна такса и 20% от печалбата).

Две нови проучвания анализират начина, по който действат фонд мениджърите, и предлагат подобрения в начина, по който те се оценяват. В първия доклад, озаглавен „Private Equity, Public Loss“, Питър Морис, бивш банкер в Morgan Stanley, остро критикува индустрията за дялово инвестиране. „Тя е огромен успех по отношение на размера, растежа и рентабилността за мениджърите и много финансови посредници“, пише той. „Това обаче, което не става ясно, е дали този успех е облагодетелствал инвеститорите или финансовите пазари като цяло.“

Според него мениджърите на фондове за дялово инвестиране са имали прекомерно завишени такси и са завишавали изкуствено възвръщаемостта си с помощта на заблуждаващи измерители за вътрешна норма на възвръщаемост. Освен това възвръщаемостта, която постигат, се дължи и на някои „нередни“ фактори, като висок ливъридж и цялостно движение на фондовите пазари, за които мениджърите в частни фондове не трябва да получават възнаграждение.

Ефектът от финансовия ливъридж е много важен. Пенсионните фондове например могат да вложат пари, взети назаем, в акции от S&P 500. Тази стратегия обаче е твърде рискова. Когато се дават заеми на фонд мениджъри за изкупуването на борсови компании обаче, това се приема като нещо нормално, въпреки че носи същия риск.

По същия начин мениджърите във фондове за дялово инвестиране прибират печалбата от инвестициите си чрез листването на закупена компания обратно на фондовата борса. При положение че това се прави в момент на ръст на фондовите пазари, фонд мениджърите ще реализират печалба заради цялостното добро състояние на финансовите пазари. Те получават до 20% от реализираната печалба след доброто си представяне, но всъщност не постигат по-добра възвръщаемост от пазарната, а просто се възползват от нея.

Разбира се, от фондовете за дялово инвестиране твърдят, че имат умения за избор на акции, управление на активи и подбор на компании, които купуват и преобразуват чрез разумно съкращаване на разходите, преструктуриране и инвестиции. Според Морис именно това са уменията, за които фонд мениджърите ще трябва да получават допълнително възнаграждение от инвеститорите, но и за нищо друго.

Второто проучване, озаглавено „Economists’ Hubris—The Case of Equity Asset Management“, вече разглежда мениджърите, които управляват взаимни фондове или портфейли от акции за пенсионните фондове. За измерване на тяхното представяне досега са били разработени редица сложни показатели, като индексът на Шарп, който сравнява волатилността на един портфейл с неговата доходност, от която е приспадната безрисковата норма на възвръщаемост.

Авторите предлагат един нов, но много лесен начин за оценка на фонд мениджърите. Идеята може да се нарече „инерционен показател“. Клиентите ще гледат представянето на портфейла на мениджъра през последните години и ще я сравнят с възвръщаемостта, която би била постигната, ако мениджърът не е правил никакви промени в него.

Този подход има две предимства. Първо той пряко мери въздействието от решенията на един мениджър: дали изборът да купи или продаде дадена акция е добавил стойност към портфейла или я е намалил? От друга страна, с този показател се отчита прекомерното търгуване или прекрояване на портфейли, което всъщност увеличава разходите за транзакции и намалява доходността за клиента.

Авторите са провели експеримент, в който 12 групи от студенти са поканени да изберат 23 акции от различни национални индекси. Групите са можели да променят портфейлите си в продължение на три години. В крайна сметка се оказва, че инертните фондове (тези, които са запазили първоначалния си вид), са имали по-добри резултати в два от три случая, като средната им доходност е с почти четири процентни пункта по-висока.

Всичко това показва, че начинът, по който се формира заплащането на фонд мениджърите трябва да се промени. След последното десетилетие на слаба възвръщаемост най-малкото, което те могат да направят за своите инвеститори, е да ограничат разходите за търговия, което също е начин за контрол на нивото на бъдещата възвръщаемост.