Който не е популист да хвърли първия камък!

Каква гадост само. А можеше да се превърне в нещо красиво. Мироглед на манихейството (универсална дуалистична религия, съществувала до Средновековието, б. ред.), в чийто център свети ярка светлина. Тук са популистите, там – милият клъстер на благоприличието...

2016 г. направи от популизма свръхтема и в действителност голяма част от медиите и от политическия пейзаж е единодушна: популистите са виновни за всичко, популизмът е нещо лошо, а благочестивите са всичко друго, но не и популисти.

Демонизацията на популизма се засили веднага след решението за Brexit, преди да се превърне в истерична комплексност след победата на Доналд Тръмп на изборите в САЩ, пише в свой анализ германският Die Welt. И така постепенно "популистики" стана автоматично синоним за „лошо“, „антидемократично“, „националистично“. Под популизъм започна да се разбира преди всичко десният популизъм, а това направи дискусията тенденциозна и погрешна. 

Но нека който не е популист хвърли първия камък. Стъклената къща на преподобните се разби, а нейните жители счетоха парчетата от счупените стъкла за падащи звезди и провъзгласиха настъпването на една нова и по-добра ера.

"Популист" не трябва да е мръсна дума в демокрациите. В края на краищата мултипопулярните мерки не са чужди на никоя партия – нито в Бундестага, нито в други парламенти. Зелените например ползват просветения вариант на популизма: те предоставят на скептичните граждани от средната класа един форум, в който да изразят своето недоволство от дискомфорта без да се занимават с тези под тях.

Левицата пък твърди, че виновни са неолиберализмът и социалното неравенство, социалдемократите също мислят така, но го твърдят с по-умерен тон. В културните програми на държавната германска ARD вулгарният социалистически антикапитализъм се кондензира на нивото на кабаре от нисша класа, след което демонизира възможността кандидат на FPÖ в Австрия да стане президент.

Слепотата към собствения популизъм, фаталното свойство да търсиш дефектите преди всичко у другия, а никога у себе си, е препъникамъкът за промените – както по отношение на възприемането на кризата, така и за справянето с нея.

Т. нар. "othering" - диференциацията и дистанцирането на групата, към която човек се чувства принадлежащ, от други групи, ще помогне с прокопаването и задълбаването на окопите. На популизма се противопоставя предполагаем антипопулизъм, който променя като антитеза само признаците на  стратегията за опростяване.

На простите решения на трудните проблеми се отговаря с неуважение към тези прости решения. Политиката отприщи сама лавината на популизъм. При това без дори минимален напредък по въпроса.

Ето само един пример: Как искат левицата, социалдемократите и Зелените да се изправят срещу десните партии и движения, ако се отказват от законността на правовата държава за депортиране? Този клиентелизъм към армията на достолепния елит, ескортиран от евангелистите на свръхморала, не иска да си цапа ръцете с бежанската криза. Той разчита на чара на хуманитарната иреалност, на вярата, че Германия и Западът може да приемат всички бежанци.

Популизмът се подхранва от разделянето на сферите на елита и популярните. Обикновените хора се противопоставят на онези „горе“, както от левия спектър, така и от десния. Само категориите са различни.

Ако левицата дефинира елитите и обикновения народ в икономически аспект и обяснява сравнително просто, че решението на социалните проблеми е в преразпределението на благата, то десницата вярва в това, че нацията се нуждае от няколко баналности за демокрацията и сочен, сервиран от елита коктейл от негодувание, за да се чувства отново разбрана.

Показателно е, че и двете позиции се характеризират с определена твърдост. Лошото на популизма не е неговата склонност към опростяване и поклон пред „гласа народен“, а по-скоро липсата на способност за придаване на важност на собствената позиция.

Нещата се променят, когато привържениците на дадената теза престанат да бягат от другата страна и започват да я слушат. Подбудителите и лицемерите искат да се скрият зад високи стени, също както и тези, които се смятат за елит и за по-достойни. Така от двата лагера се създават два паралелни свята. От два враждуващи паралелни свята пък се създават разпокъсани общества. Например във Великобритания. Или САЩ.

Как обаче да се справим с популистите по непопулистичен начин? Не чисто езиково ниво това значи да започнем на първо време да внимаваме с подбора на думите и да не ползваме нито термина „популизъм“, нито „елит“. Тези думи са „невестулки“ (по Фридрих фон Хайек), чието значение вече се размива.

Крайно време е да обърнем внимание на езика ни, да го направим по-прецизен и оригинален и да не злоупотребяваме с нея като с оръжие. За медиите това означава не само да бъдат форум за неизменните мнения и становища от собствения си лагер, но и да се отворят. Да вдигнат главите и нагласите си и да се изправят срещу другите позиции.

Който се разпознае в другия, дори само в частица от него, ще загуби презрението си. Нека обърнем повече внимание на аргументацията и вслушването в другата позиция. В края на краищата нашият колоритен, свободен, проспериращ свят заслужава поне това.

Повече по темата вижте във видеото на Bloomberg TV Bulgaria!