Да направим Китай велик отново

Съперниците и враговете на САЩ имат поводи за щастие през последните дни.

Един от очевидните печеливши е ИДИЛ, която от години се опитва да убеди мюсюлманите, че САЩ водят война с исляма. ИДИЛ иска да елиминира „сивите зони“ в света - местата, където мюсюлмани, християни, индуси и юдеи живеят в хармония, пише журналистът Дейвид Ленард за New York Times.

Не е изненадващо тогава, че социалните медии, свързани с ИДИЛ, щастливо публикуваха изпълнителната заповед на Тръмп в края на януари. Призивът на Тръмп за забрана срещу мюсюлманите, подобно на опита му да приложи такава, изпълнява точно желанието на ИДИЛ да елиминира сивите зони. Президентът на САЩ сега явно е съгласен, че мюсюлманите и немюсюлманите не могат да живеят заедно.

Като оставим настрана липсата на морал и очевидната липса на законност на заповедта на Тръмп, струва си да се оценят и стратегическите ефекти. Да, наистина е възможно забраната на граждани от Иран, Ирак, Либия, Сомалия, Судан, Сирия и Йемен да не позволи влизането на терорист в страната. Но е много малко вероятно.

Те са вече внимателно проучени, а предишните нападатели като цяло идват от други страни. „Крайният резултат на тази забрана няма да бъде спад на терористичните атаки“, както пишат десетки американски дипломати в изтекъл документ. Вместо това „ще има спад на международна добра воля към американците и заплаха за нашата икономика“ заради охлаждащия ефект върху пътуванията.

Стратегическите ползи са малки, но цената е значителна: Тръмп току-що помогна на ИДИЛ. Той разгневи Ирак, Франция и други страни, борещи се с ИДИЛ. Започна нов спор в Близкия изток. По-тревожното е, че удари върху позицията на САЩ в защита на по-големи принципи – свобода, върховенство на закона, дори основна компетенция, пише Ленард.

Това подкопаване както на американските ценности, така и на интересите започва от рано за администрацията. А крайният бенефициент всъщност дори не е ИДИЛ. Макар че налага сериозни заплахи, тя не е сериозен съперник на САЩ. Крайният бенефициент вероятно ще бъде най-големият глобален конкурент на САЩ: Китай.

Китай все още не е толкова силен, колкото САЩ. Но измина дълъг път. Икономическият му напредък и амбициите му, заедно с размера на населението, означават, че Китай се превръща в единствената друга потенциална суперсила в света.

Известна степен на възход на Китай е неизбежна – и разбира се, тя наистина ще се случи предвид продължителното намаляване на бедността. Голямата неизвестна е дали Китай ще се промени във възхода си, за да стане по-свободен и да уважава по-силно върховенството на закона, или ще извае останалата част на света според сегашния си затворен и авторитарен имидж.

И тук администрацията на Тръмп върна назад американските интереси.

В друга изпълнителна заповед Тръмп извади САЩ от Транстихоокеанското партньорство. Каквото и да мислите за икономическите ефекти на сделката, те вероятно нямаше да бъдат скромни. САЩ вече имат няколко бариери, наложени върху вноса от Азия.

Пактът бе по-скоро геополитически, отколкото икономически. Това бе, както австралийският академик Салваторе Бабонес пише, „на първо място инструмент за разпространяване на американските интереси в чужбина“. Голяма част от тиохоокеанския регион, включително Австралия, Виетнам и Малайзия, приветстваха това споразумение, допълва авторът.

Причината бе, че те искат силно американско присъствие, с което да се засенчи китайската мощ в Азия. Тези страни имат близки търговски отношения с Китай, но се опасяват, че ще се превърнат в обикновени сателити около Пекин. Те предпочитат американския модел пред китайския.

Ето защо те са готови да приемат правила в американски стил за интелектуалната собственост, замърсяването и профсъюзите, макар че тези правила създадоха известни политически напрежения в тези страни.

Сега когато Тръмп отхвърли бъдещите азиатски съюзници, Китай се опитва да създаде друг търговски пакт с някои от тези страни. Ако Китай успее, той ще спечели по-голямо влияние в Азия и ще наложи една икономическа система, в която авторските права, правата на работниците, безопасността на продуктите и средата не се взимат много сериозно.

Междувременно Пекин ще може да посочи извънзаконовите позиции на Тръмп като доказателство, че САЩ са поредната користна, трансакционна страна. В крайна сметка САЩ заплашиха и с търговска война, когато изразиха недоволство от съседите си, и се държат зле към етническите малцинства.

Ранният модел на външната политика на Тръмп е да се предприемат действия, които изглеждат силни, но всъщност са слаби. Вместо да говори меко и да държи здрава тояга, Белият дом крещи шумно, за да скрие несигурността си в силата на тоягата.

Хората, които могат най-много да ограничат вредите, са републиканците, които се смятат за защитници на силна Америка. Боб Кукър, Джон МакКейн, Марко Рубио и други членове на Конгреса имат достатъчно силна възможност да повлияят на администрацията, и то по няколко начина, завършва Ленард.

Въпросът, който трябва да си зададат, е: какви са чувствата на враговете и съперниците на САЩ към администрацията на Тръмп досега?