Няма връзка между обратното изкупуване на акции и заплатите

Със стихването на пандемията обратното изкупуване на акции отново се увеличава, водено от големи компании като Alphabet (майката на Google – бел. прев.) и Apple. Това несъмнено ще доведе до повече призиви за законодателство за забраната или ограничаването му. Но въпреки че изкупуванията са демонизирани в общественото въображение, тъй като се смята, че облагодетелстват акционерите, същевременно ограничавайки заплатите и икономическия растеж, просто няма доказателства, че те са лоши, пише Ноа Смит за Bloomberg.

През 2010-те компаниите изкупуваха обратно свои акции с безпрецедентно темпо. Анализ на икономистите Катлийн Кейл и Рене Щулц установи, че докато изкупуванията са съставлявали средно около 19% от оперативната печалба на корпорациите от 1971 до 1999 г., този дял скача до около 34% в периода 2000-2019 г., като през 2010-те достига 42%. Така че тенденцията не може да се обясни само с факта, че компаниите са реализирали повече печалба.

Сенаторът демократ Елизабет Уорън и президентът Доналд Тръмп, както и други лидери, предложиха да забранят тази практика. Всъщност обратното изкупуване на акции е било незаконно до 1982 г., тъй се е смятало за форма на пазарна манипулация, като за кратко бе забранено отново през 2020 г. съгласно Закона за грижите, след като компаниите получиха пандемична помощ за милиарди от държавата.

Но този гняв спрямо обратното изкупуване се базираше на теория за корпоративно вземане на решения, която може да не е вярна. Стандартните корпоративни финанси разглеждат компанията като резервоар, пълен с пари - клиентите влагат пари в него, а работниците и доставчиците изтеглят. Инвеститорите, които притежават компанията, понякога вливат пари в резервоара, а понякога точат.

Основната идея е, че ако дадена компания няма достатъчно печеливши проекти, в които да инвестира - нови продукти, пазари или каквото и да е - тогава инвеститорите ще вадят пари от резервоара, за да могат да ги вложат другаде. Така дивидентите и обратното изкупуване се разглеждат като алтернатива на компаниите, инвестиращи в растеж или ефективност. Както се твърди: ако парите, използвани за обратно изкупуване, не бяха върнати на акционерите, компаниите щяха да ги използват за разширяване, по този начин повишавайки заетостта и заплатите. Ето защо противниците на обратно изкупуване мислят, че то е за сметка на работниците.

Тази базова теория помага да се обяснят някои корпоративни решения. Но тя изглежда не може да обясни добре действителната връзка между обратното изкупуване и корпоративните инвестиции. Кейл и Шулц откриват, че компаниите, които са връщали пари на своите акционери от 2000 г. насам, са намалили капиталовите си разходи със същата скорост като компаниите, които не са направили плащания. Междувременно икономистите Джоузеф Грубер и Стивън Камин разгледаха връзката между обратното изкупуване и инвестициите в различни страни и не откриха корелация.

Така че сякаш през последните десетилетия компаниите не решават дали да инвестират всеки долар или да го върнат на инвеститорите както пише в учебниците. Когато компаниите искат да дадат на акционерите пари, те го правят, а когато искат да намерят пари за капиталови разходи, те обикновено ги намират другаде (т.е. вемат ги от кредитори, вместо да намаляват възвръщаемостта на акционерите).

Ако връзката между обратното изкупуване и инвестициите е слаба до несъществуваща, то тогава тази между него и заплатите също трябва да е слаба. Всъщност точно това видяхме в средата и края на 2010-те. Обратните изкупувания скочиха до исторически връх, но заплатите нараснаха с най-бързия си темп от десетилетия.

Не ставаше въпрос за увеличаване на заплащането на главните изпълнителни директори, което вдига средната стойност. Всъщност ръстът на заплатите в края на 2010-те беше най-бърз в дъното на разпределението.

Ако обратното изкупуване измъкваше пари от джобовете на работниците, вероятно нямаше да видим този ръст. Разбира се, възможно е, ако изкупуванията бяха забранени, вдигането на заплатите да беше още по-силно. Но има причини да се съмняваме в това. През годините компаниите доказаха, че те се чувстват комфортно върху купчина пари. Увеличението на парите в резервоара не означава, че повече ще отиде в джобовете на работниците.

Също така, фактът, че капиталовите разходи бяха слаби през 2010-те, дори когато възнагражденията се покачваха, показва, че бизнес инвестициите не са единственият двигател на по-високите заплати - или дори най-важният. Политики като минималната работна заплата вероятно са част от причината, а затегнатите пазари на труда, предизвикани от голямо съвкупно търсене, могат да увеличат заплатите, дори ако не подтикват компаниите да правят капиталови покупки.

С връщането на мода на обратното изкупуване можем да се поучим от опита от края на 2010-те. Принуждаването на компаниите да задържат по-голяма част от печалбата си не изглежда ефективен начин за повишаване възнаграждението на работниците. Вместо това трябва да насочим вниманието си към други лостове.