Борбата с инфлацията в САЩ трябва да следва уроците от 40-те, а не от 70-те

Потребителската инфлация (CPI), която е била 3,1% през юни 1946 г., достига своя връх от 20,1% през март 1947 г., само девет месеца по-късно. Скокът на инфлацията последва период на експлозивен растеж на паричната база и на ценните книжа, държани в баланса на Федералния резерв, който нараства с 300 процента до 24,5 милиарда долара през 1945 г. от 6,2 милиарда долара през 1942 г. Това военновременно покачване не е по-различно от това, което видяхме наскоро да се случва с баланса на централната банка в отговор на пандемията.

Как завърши инфлационният период след пика през март 1947 г.? Първо, натрупаното търсене намаля и предлагането се появи, тъй като цените се повишиха и промишлеността премина от военновременна към мирновременна дейност. С други думи, „невидимата ръка“ на пазара сработи.

Второ, монетарната политика се затегна, но използвайки няколко различни елемента от това, което виждаме днес. Както е обяснено в годишния доклад на Фед за 1948 г.: „Политиките на Федералния резерв през по-голямата част от 1948 г. … бяха насочени към ограничаване на инфлационната кредитна експанзия, като в същото време се поддържа стабилност на пазара на държавни ценни книжа.“ Набива се на очи липсата на разговор за управление на лихвените проценти.

Тъй като Фед вероятно ще поеме по пътя към намаляване на баланса си, като едновременно с това повишава лихвите, рискът е много по-голям да се получи не кратка и лека рецесия, каквато имаше през 1949 г., а много по-сериозен спад, по-голяма пазарна волатилност и потенциална финансова криза.

Никой не може да контролира както предлагането, така и цената на която и да е стока, включително кредита. Предвид рекордните нива на корпоративен дълг, високите оценки на финансовите активи и нарастващите цени на спекулативните инвестиции, вероятността за грешки в политиката е голяма.

Регулаторите би било разумно да погледнат към миналото. Опитите за ограничаване на инфлацията през 70-те години бяха насочени към таргетиране на краткосрочните лихвени проценти вместо да се лимитира създаването на кредити чрез контролиране на баланса на Фед и паричното предлагане. Тази политика беше очевиден провал. След финансовата криза политиците изглежда са загубили вяра в силата на пазарите да определят цените и да балансират търсенето и предлагането и са придобили твърде много увереност в собствената си способност да направят същото.

Може би един рационален и дисциплиниран подход, придържащ се към монетарната ортодоксалност, както беше демонстрирано през 40-те години, би намалил значително риска от регулаторна грешка, би избегнал инфлационната спиралата от 70-те и би снижил риска от нова финансова паника.