Паричната политика на САЩ трябва отново да служи на реалната икономика

Забравете всички модни приказки за неутрални лихвени проценти и разлика между потенциалния и реалния БВП. Двата основни въпроса, пред които е изправен Федералният резерв, са лесни за определяне и сложни за отговор: ангажира ли се най-накрая най-мощната централна банка в света да постави отново паричната политика в услуга на реалната икономика, а не на финансовите пазари; и може ли да го направи по организиран начин, се пита Мохамед Ел-Ериан на страниците на Financial Times.

Тези въпроси тепърва ще биват достатъчно обхванати от пазарите, и поради основателна причина. Погледнато от тяхна гледна точка, рискът за Фед да не следва пазара е твърде скъп. Но дори в крайна сметка пазарите да са прави, те много вероятно ще се окажат с много по-малко влияние върху монетарната политика, отколкото в близкото минало.

Предисторията на настоящата ситуация е добре известна. Твърде дълго паричната политика беше по същество узурпирана от пазарите. Феноменът започна достатъчно невинно с желанието на централните банкери да ограничат щетите, които неправилно функциониращите пазари нанасят на икономическото благополучие. Вместо да се случват рядко и с добре насочено прилагане, мащабните инжекции от ликвидност и минималните лихвени проценти се превърнаха в навик.

Отново и отново Фед се чувстваше принуден да използва мощните си оръжия за създаване на ликвидност, за да се противопостави на спада в цените на активите дори когато рискът от хаотични и нестабилни пазари не беше очевиден. Понякога подобни „нетрадиционни“ мерки бяха съобразени с нуждите на реалната икономика. Твърде често обаче не бяха.

Подобно на дете, което успешно киселее, за да получи повече сладки, пазарите започнаха да очакват по-разхлабени финансови условия винаги, когато имаше силен полъх на нестабилност. Това очакване се превърна в настояване. От своя страна Фед премина от реакция на волатилността на пазара към опит да я предотвратява.

Централните банкери не бяха слепи за нездравословните взаимозависимости. Настоящите лидери както на Фед, така и на Европейската централна банка, Джей Пауъл и Кристин Лагард, се опитаха в началото на мандатите си да променят динамиката. Но те се провалиха и бяха принудени да направят неудобни обратни завои, които накараха пазарите да се почувстват още по-силни и в правото си да настояват за продължаване на изключително разхлабените политики.

Днес обаче продължилата две десетилетия пазарна доминация над паричната политика е заплашена както никога досега от високата и устойчива инфлация.

Централните банки нямат друг избор, освен да отхвърлят пазарните съображения пред лицето на ускоряващите се цени, които сериозно подкопават стандарта на живот, ерозират перспективите за бъдещ растеж и засягат най-силно най-уязвимите сегменти на обществото.

Ситуацията е особено остра за Фед, като се има предвид дълбоко погрешното му мнение за инфлацията през по-голямата част от миналата година, заедно с неспособността му да действа решително, след като със закъснение призна, че ценовата нестабилност се е вкоренила, докато той е наблюдавал отстрани.

Но как най-добре да се действа е проблем, като се има предвид как забавеното разбиране и реакцията на Фед стесниха пътя за организирано намаляване на инфлацията. Тоест, трудността да се забави инфлацията, без да се накърнява прекомерно икономическото благополучие, само се е увеличила. За целта централната банка трябваше да започне промяната на политиката преди година.

Ако Фед сега потвърди агресивното покачване на лихвените проценти, което пазарите очакват, като започне с увеличение от 50 базисни пункта на следващото си заседание на 3-4 май, той рискува пазарите да калкулират още по-голямо затягане. Резултатът от тази динамика би бил още по-голяма регулаторна грешка, тъй като Фед тласка икономиката към рецесия.

Ако обаче централната банка не успее да потвърди пазарните цени, това може допълнително да подкопае доверието в нейната политика. Това би подкопало инфлационните очаквания, което би накарало проблема с инфлацията да продължи и през 2023 г., ако не и след това.

Ситуацията се усложнява от вероятността тези две алтернативи да доведат до известна финансова нестабилност в САЩ и другаде. Още по-лошо – и това може да е най-вероятният резултат – Фед може да извърви през следващите 12 до 24 месеца пътя от затягане до разхлабване и обратно.

Фед може да нарече подобна траектория пъргавост, но това би удължило стагфлационните тенденции, би отслабило институционалната му позиция и би било решителен отказ да се върне паричната политика в услуга на реалната икономика. А за тези на пазарите, които биха сметнали това за победа, тя вероятно ще се окаже мимолетна в най-добрия случай.

Дойде моментът да върнем монетарната политика в услуга на реалната икономика. Това далеч не е автоматичен и гладък процес на този късен етап. Но алтернативата да не се направи това би била много по-проблематична.