Качествената теория на парите и дълговата криза в Европа

На 25 март 2010 г. за първи път Европейската централна банка (ЕЦБ) и страните от еврозоната предприеха съвместни действия. Тогавашният гуверньор на банката Жан Клод Трише съобщи, че правилата и обхвата на т.нар. “emergency collateral” ще бъдат разширени през 2011 г. Това бе доста различна позиция от тази, която Трише имаше в началото на годината. По този начин гръцките облигации си възвърнаха възможността да се ползват като обезпечение.

В същия ден страните от Европейския съюз (ЕС) се съгласиха в сътрудничество с Международния валутен фонд да предоставят спасителен заем на Гърция. И докато германските граждани бяха против спасяването на Атина, германската политическа класа направи реверанс към социалистическия конструкт еврозона, подобен на компромисите при въвеждането на самото евро. А аргументите за спасяването на Гърция бяха идентични с тези от 90-те години, когато се даваха апокалиптични прогнози за нови военни конфликти.

Именно подобни констатации обосноваха окончателното споразумение за спасителния парашут, осигурявайки заеми до 750 млрд. евро за затруднените правителства. 60 млрд. от сумата дойдоха по линия на Европейската комисия (ЕК), като при изчерпването на тази сума започват да се използват заеми гарантирани от държавите членки в размер до 440 млрд. долара. Размерът на участието на страните членки се определяше на база техния дял в капитала на ЕЦБ. Следователно Германия щеше да гарантира заеми до 123 млрд. Не трябва да се забравя, че и МВФ осигури финансиране на закъсали европейски страни до 250 млрд. долара.

В края на април 2010 г. ЕЦБ анонсира, че приема като обезпечение гръцките ДЦК, без значение от техния рейтинг. Решение, което изненада мнозина със своята безпринципност и безпомощност.

Един от най-драматичните моменти след колапса на Lehmann Brothers беше периодът 6-9 май 2010 г. По подобие на холивудски сценарий Меркел, Саркози, Трише, a дори и Обама водиха денонощни дискусии за спасяването на еврото. Решенията бяха свързани с бъдещите действия на ЕЦБ. Банката анонсира, че прекланя глава пред политическия натиск и започва неограничените покупки на ДЦК от закъсалите държави, без да взима предвид сринатите им кредитни рейтинги.

Създаде се и „независимият” Европейски финансов стабилизационен механизъм (European Financial Stability Facility – EFSF), който имаше правомощия да издава дълг, т.е. да финансира своите покупки на дълг от закъсалите европейски страни. Солидарният ангажимент на всички членки на еврозоната беше „само” гарантирането на издавания от фонда дълг, т.е. външното обезпечаване на „собственото” си финансиране.

Със своя собствена бюрокрация фондът беше стъпка към още повече централизация и съпътстващия от него морален риск след появата на още един „независим” кредитор от последна инстанция. А неговата реална функция е спасяването на прекалено големите, за да фалират. Както Европейският финансов стабилизационен механизъм, така и Европейският механизъм за стабилност (European Stability Mechanism – ЕSM) бяха начин за легализиране на моралния риск при евентуални финансови инжекции към държави изпаднали в затруднения.

Гърция, от своя страна, определено водеше политика на големи публични разходи, чрез високи и хронични фискални дефицити, които покриваха безпрецедентно високите разходи по пенсионната програма на страната и множеството допълнителни придобивки от страна на държавните служители. Въпреки това обаче в основата на банковия хаос връхлетял европейските страни бяха считаните за спасителки на еврозоната – Германия и Франция.