Лондон след Брекзит става повече, а не по-малко глобален

Ароматите са на второ място след музиката като провокатор на лични спомени, пише Джанан Гънейш за Financial Times. Този на супа от егуси – нещо като аромат на подправен спанак – е достатъчна, за да ме пренесе през времето и пространството до Нигерия през 80-те години. Сега в Ikoyi, твърде смел ресторант за разположението си в богатия край на Лондон, китайско-канадски готвач интерпретира ястието до стандарта с две звезди Мишлен. Подобни подвизи със сорго (Нигерия е основен производител на тази зърнена култура) и джолоф ориз завършват мотива Лагос на Темза.

Лондон ще има повече Ikoyis, повече от света, а не от Европа, и за това имат заслуга някои неподозирани хора. Привържениците на Брекзит винаги са казвали, че по-малкото имиграция от близо ще позволи повече от далеч. Глобалната, а не континенталната ориентация на държавата, ще получи пространство да изрази себе си. Това беше единственото обещание, което те изпълниха. Сега Великобритания отново е страна с висока имиграция на не-бели – в строителството, в здравеопазването – и като цяло тя не се тревожи от факта.

И не, няма да има Брекзит дивидент (вижте прогнозите за икономически растеж). Няма да има изравняване на регионите (вижте представянето на Лондон спрямо останалите). Износителите не намират Нова Зеландия за адекватна компенсация на вътрешен пазар от 500 млн. души. Такъв е натрупващият се ефект от по-ниския растеж, че с течение на времето голяма част от Великобритания, извън нейната небританска столица, може да стане това, което беше през 70-те години: бедна богата нация.

Ако поддръжниците на оставането в ЕС могат да претендират, че са били прави, то по тесния въпрос за имиграцията това важи и за брекзитърите. Проницателни познавачи на британския темперамент, те знаеха, че официалният „контрол“ е по-скоро демагогия, отколкото средство за изключване от света.

Резултатът беше видим през тази първа моя седмица в Англия. Никой уважаващ себе си урбанист няма нужда от справка с официалните данни, за да знае най-новите имиграционни потоци към и извън неговия град. С ухо за акцентите на улицата беше възможно да се установи изселването на австралийци след финансовата криза през 2008 г. и пристигането на испанци след кризата с еврото две години по-късно. Относителният превес на Западна Африка спрямо Карибите в Лондон от началото на века не може да бъде сбъркан.

Е, тези демографски антени не са ме напускали. В рамките на няколко дни след кацането ми на Хийтроу беше очевидно, че индийците и хонконгците (над 100 000 от които кандидатстваха за визи след 2021 г.) се увеличават, източно- и централноевропейците намаляват, а френско-италианската диаспора в богатите, кичозни квартали на Лондон си остава стабилна.

И това е само след година или две при новата система, с пандемия, която все още осуетява световното движение на хора. Поглеждайки напред, социалната промяна може да бъде дълбока.

Правителствата никога не правят по-важно нещо от това да определят имиграционните правила. От всички законопроекти, които Линдън Джонсън е подписал, Законът Харт-Селър от 1965 г. обикновено получава по-малко фанфари от гражданските права и разширяването на социалната държава. Но той буквално промени вида на американците. Предимството на северноевропейците в имиграционното законодателство отпадна, тласкайки САЩ към латиноазиатския курс. Брекзит не е толкова рязка промяна: извъневропейската имиграция едва ли е новост. И все пак, преориентацията към останалия свят ще повлияе на структурата на британския живот към средата на века и след това.

Продължавам да се съмнявам, че това е имал предвид средният брекзитър по време на референдума от 23 юни 2016 г. Но ние либералите трябва да отбележим победите си там, където можем тези дни. Изядените ястия, създадените връзки: животът е на път да стане повече, а не по-малко разнообразен в град като Лондон, който вече основателно претендираше за най-космополитния в света. Колко странно, ако крайният победител от Брекзит се окаже онзи изчерпан глобалист, който пише тази статия. И колко забавно.