Увеличението на минималните заплати в Източна Европа помага на икономиките

Повишаването на минималните заплати е инструмент, който популистките правителства използват за постигане на своите цели. По същество тези правителства иззеха функцията на профсъюзите, които са слаби в голяма част от Източна Европа. Те упражняват натиск за конвергенция на заплатите със Западна Европа, като използват способността си да определят минималния им размер.

В резултат на това минималната работна заплата се увеличи като дял от медианната заплата много по-бързо в Източна Европа, отколкото в по-заможните страни на запад. В Полша, например, тя достигна 53% през 2018 г. от 40% през 2000 г., което означава, че жизненият стандарт на работниците с минимална работна заплата се доближи до средния за страната. Междувременно във Франция този дял остана постоянен за същия период на ниво от 62%. Но все още има какво да се желае относно по-голямата справедливост на минималната заплата в Източна Европа. Нископлатените работници в региона печелят много по-малко пари, отколкото нивата на производителност показват, че трябва да се изкарват.

Източноевропейските политики за минималната заплата имат малко непосредствени недостатъци. В неотдавнашен анализ на увеличението на заплатите в Полша екип икономисти от ING Groep NV написа, че този ход създава двоен риск от ускоряване на инфлацията и потискане на инвестициите. Но те добавиха, че „в краткосрочен план това ще бъде компенсирано от по-високия растеж на потреблението.“ След новината за увеличението ING преразгледа нагоре прогнозата си за растежа на Полша през 2020 г. с 0,1 процентни пункта до 3,4%.

Но проблемът с тези политики, както и с щедрите широки социални програми като 500+, е, че те са груби инструменти. Те увеличават благосъстоянието на най-бедните работници (ако фирмите действително се придържат към изискванията за минимална работна заплата, което не е сигурно в Източна Европа). Но те не решават структурните проблеми с компенсационните практики в региона, които се развиха през посткомунистическата епоха.

В скорошно изследване на Ян Драхокупил и Агнешка Пиасна от Европейския синдикален институт в Брюксел се казва, че заплатите в Източна Европа не са сравнително ниски само в промишлеността, в съответствие с концепцията за „зависимите икономики“. Заплащането на висококвалифицираните и високообразованите служители също като цяло е по-ниско, отколкото на запад. Това важи например за обществените услуги и образованието - две области, които не са „колонизирани“ от чуждестранни компании. Всъщност там пропастта е още по-голяма. Според Драхокупил и Пиасна средният образователен работник в Полша, Унгария, Словакия и Чехия печели около 1017 евро по-малко на месец от немския си колега, докато в промишлеността разликата е по-малка - 833 евро.

Премахването на тези несъответствия изисква по-сложни политики от социалните помощи и повишаването на минималната заплата. Правителствата трябва да търсят начини да вдигнат ползите от квалификацията до нивото на по-заможните нации. Тогава политиките, насочени към намаляване на бедността, вече няма да представляват рискове за международната конкурентоспособност на източноевропейските страни. На теория правителствата, които печелят избори след избори заради своята социална щедрост, трябва да могат да преминат към по-трудни задачи с придобиването на повече опит. В противен случай настоящите политики ще загубят своята мощ и популистките лидери няма да се справят по-добре от либералните си предшественици.