Институционалните реформи определят съдбите на държавите в дългосрочен план

През октомври водещият консервативен вестник в Аржентина La Nacion публикува интересен материал, сравнявайки националната икономика с тази на Венецуела. Анализът стигна до извода, че с оглед на спада на икономическата свобода в страната Аржентина се насочва все повече към това, което Уго Чавес наричаше "социализъм на XXI век". Ще изживее ли наистина родината на Диего Армандо Марадона съдбата на Венецуела, където бедността продължава да се увеличава и дори тоалетната хартия е лукс?

Приликите между икономическите проблеми на двете страни са наистина значими, отбелязва Mises Institute. И все пак, когато хората се сблъскват с тях, нормално е да заявят: "Но Аржентина не е Венецуела, там имаме по-развита инфраструктура и повече ресурси".

Това обаче, което може да определи в дългосрочен план съдбата на една страна, са институционалните реформи. Краткосрочният просперитет винаги трябва да бъде поставян на заден план.

Представете си, че Куба и Северна Корея изведнъж отворят напълно своите пазари и се превърнат в страните с най-малка държавна намеса в икономиката. Да, те веднага биха отчели позитивите на гражданската и икономическата свобода, но все пак ще трябва да натрупат богатство и да развият своите икономики. Институционалните реформи засягат политическата ситуация веднага, но изискват време, за да се оформят.

Нека погледнем към Китай. Всеобщо схващане е, че втората по сила икономика в света бележи значителен прогрес в последните години поради централното планиране. Това твърдение, разбира се, е крайно погрешно. Истината е, че управляващите в Пекин разкриха някои сектори от икономиката си за международните пазари, което стимулира растежа, като сега вече страната започва да бере плодовете на относителната икономическа либерализация. Вярно е, че в много райони в Китай продължава да има недостиг на значителни свободи, но страната определено е далеч по-различна след промяната на институционалния модел отпреди няколко десетилетия.

Същото би се случило и ако най-свободните икономики в света приемат кубинския или севернокорейския модел в рамките на 24 часа. Страните ще преминат постепенно от натрупване на капитали към разширяване на държавните разходи, като ще отнеме години или дори десетилетия за източване на хазната. В същото време, правителството ще има ресурсите да реализира популистки идеи и краткотрайно ще се наслади на богатството, магистралите, електрическата инфраструктура и мрежите за комуникация, които са дошли в резултат на по-свободните пазарни институционални реалности на миналото.

В крайна сметка обаче магистралите ще започнат да се влошават от липсата на поддръжка, енергийният сектор ще започне да се колебае, вносът на енергия ще стане неизбежен, а комуникационната мрежа – неактуална спрямо новите тенденции. С други думи, икономическият популизъм се финансира със средствата, натрупани от непопулистките политики.