Примирието в Сирия далеч не значи мир

Ако се спазва, това примирие не само ще даде на сирийците тъй необходимата им глътка въздух. От него ще се разбере още доколко Русия и нейните съюзници наистина са успели да оглавят онези сили, които занапред ще решават политическите съдбини на измъчената от войната страна, пише в свой анализ за Deutsche Welle Керстен Книп.

Основание за такова предположение дава най-вече предисторията на примирието. Тя започна с една среща на Русия и най-важните ѝ съюзници малко преди Коледа в Москва. В нея участваха министрите на външните работи и на отбраната на самата Русия, на Иран и на Турция. Държавният секретар на САЩ Джон Кери не беше поканен. Отсъстваха и други западни политици. Участниците в срещата не намериха за необходимо да поканят и представители на ООН или поне да съгласуват преговорите си със световната организация. Явно те са предпочели да решават съдбата на Сирия в този затворен кръг - вероятно, за да не им се бърка никой.  

Срещата в Москва показа кой наложи волята си в голямата битка за Сирия. Това не бяха Съединените щати. Наложи се Русия – заедно със съюзниците си Иран и Турция, като специално Турция хвана последния влак. Полагайки подписа си под така наречената „Московска декларация”, Турция на практика се отказа от своето главно изискване: Асад да се оттегли.

За това вече и дума не може да става. Признава го дори New York Times, който в тази връзка припомни изказването на Барак Обама отпреди пет години, че Асад е изгубил всякаква легитимност и трябва си ходи. Но думите му останаха без последствия. По всичко личи, че влиянието на САЩ в Сирия занапред ще си остане ограничено. „Русия разбра, че никой няма да ѝ даде нищо даром – и реши да си го вземе сама”, казва американският политолог Андрю Дж. Таблър. „Ако турците, иранците и руснаците са се споразумели за един процес, в който САЩ не участват, това ще бъде проблем за нас”, добавя той.

От московска гледна точка този проблем може да се реши от само себе си с встъпването в длъжност на новия американски президент идния месец. Вярно, че възгледите на Тръмп и неговата администрация по сирийския конфликт засега изглеждат твърде мъгляви, но поне един приоритет е ясен: борбата срещу „Ислямска държава” и другите сходни групировки. Засега Русия и Иран сякаш са спечелили тази борба в Сирия, тоест – Тръмп може и да реши, че няма нужда да предприема никакви допълнителни действия. А доколкото Тръмп и Путин видимо добре се разбират, своите отношения със САЩ могат да подобрят и другите двама партньори на Русия – Иран и Турция.

Независимо от сключеното примирие, все още е трудно да се каже дали руският ангажимент в обозримо бъдеще наистина ще доведе до умиротворяване на региона. Путин успя да привлече на своя страна две големи сунитски държави – Турция и Египет. Което пък може да му осигури по-голяма легитимност сред сунитите – най-голямата общност в региона. Но това едва ли ще стане. Защото другият важен партньор на Москва е лидерът на шиитите Иран. Тъкмо иранската Революционна гвардия вече от години участва активно в сраженията в Сирия. И пак Иран ползва услугите на своето творение Хизбула – една организация, смятана от САЩ и Европа изцяло или отчасти за терористична.

Ако примирието се удържи, или нещо повече - ако се стигне до по-стабилно споразумение за Сирия - Иран навярно ще извлече политически дивиденти от своето участие и ще получи по-голямо влияние в региона. Тоест, думата на Техеран ще тежи вече не само в Сирия, но и в съседен Ирак. Това обаче не само няма да реши проблемите в региона, но дори ще ги задълбочи. Защото покрай битката за иракския град Мосул –  един от бастионите на „Ислямска държава” - вече си личи, че сунитите в тази част от Близкия изток имат сериозни резерви към шиитите. Шиитски специални части участват в битката за Мосул и се твърди, че извършват тежки престъпления срещу човешките права, включително и срещу цивилното сунитско население. Тъй че това население едва ли ще пожелае да остане под шиитско управление.

Последната опасност, която възниква в резултат от руско-иранския триумф, е свързана с факта, че Израел изведнъж ще се окаже изправен срещу върлия си враг Хизбула - не само в Ливан, но и в Сирия. Според непотвърдени информации, още в края на ноември израелските ВВС са атакували позиции на Хизбула близо до Дамаск. Ако тази групировка наистина трайно разшири присъствието си в Сирия, въздушните удари навярно ще продължат.

Накратко: сегашното примирие не бива да се възприема като крачка, която, на следващ етап, автоматично ще доведе до трайно умиротворяване на региона.