Ивайло Кунев: Мениджърите трудно управляват вече нарасналите очаквания към тях

Споменахте, че е имало етап от живота ви, в който сте били в състояние на професионално прегаряне. Бихте ли споделели как успяхте да го преодолеете?

Тук личната история е доста тежка. Аз съм висок 183 см и към момента тежа 80 кг., спортувам активно, мисля, че съм в доста добра форма. В най-лошия си момент от професионалното прегаряне тежах 51 кг. Тогава не го осъзнавах, защото никога не съм бил едър и смятах, че да си слаб е напълно нормално. Не спях, но и преди не съм спал много добре, не се хранех особено, но и преди не съм имал кой знае какъв апетит.

Но в един момент се случи нещо интересно. Нося очила и в момента, когато ми се случи професионалното прегаряне, имах около два диоптъра на дясното око. Но очилата, които носех, започнаха да не ми помагат. Дълго време отлагах, защото бях зает човек, и най-после, когато отидох на лекар, се оказа, че диоптрите на дясното ми око са скочили почти до четири. Казах си, че е възможно това просто да е някакъв процес и да не съм реагирал навреме. Направих си нови очила и пак започнах да работя с предишното темпо – не спях, отслабвах, не се хранех. Минаха около три месеца и отново престанах да виждам и с новите очила. Когато отидох на лекар, се оказа, че дясното ми око вече е достигнало почти десет диоптъра.

Тогава трябваше да си призная, че нещо не е наред, защото до този момент не осъзнавах, че съм под тежък стрес, смятах, че това е нормално. Когато ми казаха, че страдам от стрес, настъпи моят потрес. Какво означава това – че трябва да зарежа кариерата си и нивото на живот, който съм постигнал. Казах си, че трябва да го преодолея, че не мога да се откажа. И точно тук дойде моментът на осъзнаването. Отказът ми да се откажа от постигнатото до момента ме накара да започна да чета тези сто книги и да търся решения как без да се отказвам от важни за мен неща да постигам други важни неща.

Много ми се иска други хора да не стигат до подобно състояние. Професионалното прегаряне е различно при различните хора - при някои е отслабване, при други е напълняване, при някои е липса на апетит, при други – хипер апетит. При някои е апатия, при други е хипер активност. Когато се случи, първо трябва да си признаем, че професионалното прегаряне е част от живота ни и следващото ключово нещо е да си кажем, че да сме стресирани не е нормално. В момента, в който сме осъзнали това състояние и че трябва да направим нещо по въпроса, книги като моята може да се притекат на помощ.

Преди време мой близък претърпя операция, бях до него, скучаех и четях анестезиологичния протокол. Едно изречение много ме впечатли – постоперативната болка не е нещо нормално. Тогава си казах, че и да си стресиран, да си тотално уморен не е нормално нещо. Много от работещите професионалисти, за които вече разказах, отиват на море и през първите три дни отговарят на работни имейли. Това не е нормално.

Вие имате дълъг опит като бизнес консултант. Срещали ли сте много хора с професионално прегаряне, доколко разпространен е този проблем сред служителите в България?

Много типично за нас българите е да смятаме, че не трябва да показваме слабост, има нещо като усещане за професионална стигма. Има много хора с професионално прегаряне и малко истории по темата. Някои не си го признават и живеят в подобно състояние години наред. При мен прегарянето дойде пиково, но можех да намаля леко темпото, да се възстановя, да продължа двадесет години с предишния ритъм и към този момент на 46-годишна възраст да бъда с остри хронични заболявания, кардиологично или ендокринно заболяване, защото тялото намира своя път да ни спре.

През 1953 г. Световната здравна организация за първи път прави списък с 50-те заболявания, които имат най-силен негативен ефект върху продължителността и качеството на живот на хората. В този списък диабетът от втори тип не присъства, не защото го няма, а защото към онзи момент според СЗО той не е от най-тежките болести. През 1980 г. списъкът е ревизиран и диабетът вече е на първо място.

През същата година СЗО казва, че ни предстои пандемия от такива заболявания и предрича, че през 2020 г. ще има над 100 млн. души, които ще страдат от диабет от втори тип. Тотална грешка. Още в средата на 90-те години на миналия век прагът от сто милиона души вече е преминат, а към 2020 г. са над 300 млн.

Възможно ли е 35-годишен витален млад човек от днес за утре да получи диабет? Отговорът е да. Огромен брой хора живеят с разклатено здраве, защото не са предприели мерки малко по-рано. И тъй като е стигма, как ще си признаят? Ако човекът е на ръководна позиция и към него има високи очаквания, той смята, че не може да си позволи да проявява слабост.

А работата от вкъщи, наложена от коронавирусната пандемия, помага или вреди на баланса между работа и личен живот?

На пръв поглед трябва да кажем, че помага, но истината за съжаление е, че това не е така, защото ние не сме подготвени да работим от вкъщи. Аз съм корпоративен обучител, непрекъснато работя с мениджъри и един от тях ми каза: Никога не съм провеждал по седем срещи на ден, но сега ми се случва, защото ако бяхме в офиса, щеше да е физически невъзможно.

Ние не успяваме да управляваме процеса на работата си и към този момент бих предположил, че тази най-заплашена от професионално прегаряне група – хората на ръководна позиция, са още по-зле. Преди те ставаха, отиваха на работа, понякога работеха по 12-14 часа на ден, но след това се прибираха и посвещаваха времето си на семейството. А сега работата не спира. Затова бих казал, без да имам доказателства, че работата от вкъщи вреди на баланса с личния живот.

Какви са сегашните работещи млади хора и по какво се различават от тези преди 20 години?

Тема за поколенческите ни различия и как ние като мениджъри и като хора трябва да се учим да живеем с новото поколение е много интересна. Истината е, че младите хора биха търсили повече баланс между работа и личен живот. За тях е по-спонтанно да си кажат, че искат време за почивка и това много ме радва.

Хората от поколението Х – родените между 1965 и 1980 г., сред които попадам и аз, в посткомунистическите общества са наричани леко шеговито поколението с ключ на ластик на врата. Родителите ни слагаха ластик на врата с ключ и казваха: отивай на училище, прибирай се от училище, като се прибираш от училище, вземи брат си от детската градина, направи му сандвич и изхвърли боклука.

Защо разказвам всичко това, освен че е забавна история? Това че още от малки някой ни е гласувал доверие, от една страна ни е направил по-способни и по-ориентирани към работата. Докато хората от края на поколението Y и началото на поколението Z са имали своите периоди на почивки, в които от тях не се е очаквало да работят. Те са в много интересна ситуация, защото са първото поколение, включително в България, което може да не работи и ще има къде да живее и какво да яде. Това ги кара да държат повече на баланса между работата и личния живот. Радвам се, че това е така и бих им казал да продължават в тази посока. Светът е много по-приятен от това просто да постигаш резултати в работата.

По отношение на йерархията на работното място казахте, че мениджърите са най-застрашени от професионално прегаряне. Защо?

Да, те по-трудно управляват вече нарасналите очаквания към тях. От мениджърите се очаква да постигат резултати, да отговарят за служителите, а собствениците на компании по-лесно могат да изискват от тях.

Имах един шеф, който ми казваше: „Иво, знаеш ли каква заплата ти давам? Не те питам дали ти е достатъчна, а дали знаеш колко е“. Отговорих му, че знам. А той добави: „Знай, че половината от тази сума е, за да правиш неща, които не харесваш, така че захвани се с тях“.

Професионалното прегаряне може да засегне и служители на по-ниско ниво, но това ще е заради култура в компанията и некомпетентност на мениджърите.