Защо силата на долара има значение

В трудни времена доларът е убежището и силата на света. Това е вярно дори когато САЩ са източникът на проблемите, както се случи при финансовата криза от 2007-09 г. Сега това отново е вярно. Поредица от шокове, включително високата инфлация в САЩ, предизвика познато възходящо движение на долара. Освен това то не беше само срещу валутите на развиващите се икономики, но и срещу тези на други страни с високи доходи. Междувременно общата история на доларовия цикъл е в основата на някои специфики. Объркването на нечии макроикономически политики, особено фискалното управление, се оказва особено опасно, когато доларът е силен, лихвените проценти се покачват, а инвеститорите търсят сигурност, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.

Номиналният ефективен обменен курс на щатския долар се е повишил с 12 процента от края на миналата година, според оценки на JPMorgan. За същия период ефективният курс на йената се понижи с 12%, на паунда - с 9%, а на еврото - с 3%. Само спрямо долара движенията са по-големи: лирата се срина с 21%, йената спадна с 20%, а еврото - с 16%. Доларът е валутният крал.

И така, защо се случи това? Важно ли е? Какво може да се направи по въпроса?

Що се отнася до причините, отговорът е, че световната икономика претърпя четири свързани шока от 2020 г. насам: пандемията; огромна фискална и монетарна експанзия; пост-пандемично сътресение при предлагането, при което натрупаното (и неравномерно) търсене се сблъска с ограниченията при индустриалните компоненти и суровините; и накрая, нахлуването на Русия в Украйна, което удари енергетиката, особено за Европа.

Резултатите включват повишена несигурност, силен инфлационен натиск в САЩ, необходимост от наваксваща парична политика, особено тази на Федералния резерв, и мощни рецесионни сили, особено в Европа. Тъй като монетарното затягане на Фед изпреварва това на другите централни банки в страните с високи доходи, доларът поскъпна. Междувременно различното представяне на развиващите се страни се определя от това колко добре се управляват техните икономики, дали изнасят суровини и от тяхната задлъжнялост.

В рамките на Г-20, изненадващо, валутите на много развиващи се икономики се представиха по-добре от тези на такива с високи доходи. Руската рубла рязко поскъпна. На дъното са паундът, турската лира и аржентинското песо. Каква компания само за английската лира!

Има ли значение силата на долара?

Да, защото, както отбелязва неотдавнашен анализ, съавтор на който е Морис Обстфелд, бивш главен икономист на МВФ, зелената валута има тенденция да налага свиване на световната икономика. Ролята на американските капиталови пазари и долара е много по-голяма, отколкото предполага относителният размер на щатската икономика. Капиталовите пазари на САЩ са световните, а тяхната валута е сигурното убежище на света. По този начин, когато финансовите потоци променят посоката си извън, или към, САЩ, всички са засегнати. Една от причините е, че повечето страни са загрижени за своите обменни курсове, особено когато инфлацията е проблем: само Японската централната банка (ЯЦБ) може да бъде доволна от слабата си валута (най-после достигайки инфлационната си цел от 2% - бел. прев.) Опасността е по-силна за тези икономики с големи задължения към чужденци, още повече ако са деноминирани в долари. Разумните държави избягват тази уязвимост, но много развиващи се страни сега ще имат нужда от помощ.

Тези рецесионни сили, произтичащи от САЩ и покачващия се долар, допълват тези, създадени от големите реални шокове. В Европа, преди всичко, по-високите цени на енергията едновременно ускоряват инфлацията и отслабват реалното търсене. Междувременно решимостта на лидера на Китай (Си Дзинпин – бел. прев.) да елиминира коронавируса, циркулиращ свободно в останалия свят, удря икономиката му. Китайската комунистическа партия може да контролира китайския народ, но не може да очаква да контролира природните сили по този начин за неопределено време.

Какво може да се направи? Не толкова много.

Говори се за координирана валутна интервенция, както се случи през 80-те години чрез споразуменията Плаза и Лувър, първо за отслабване на долара и след това за стабилизирането му. Разликата е, че първото, по-специално, служеше на това, което САЩ тогава искаха. Това направи интервенцията съвместима с техните вътрешни цели. Докато Фед не бъде удовлетворен от посоката на инфлацията, този път това не може да бъде така. Валутната интервенция, насочена към отслабване на долара, само от една или дори няколко държави едва ли ще постигне толкова много.

По-важен въпрос е дали затягането на паричната политика отива твърде далеч и по-специално дали основните централни банки пренебрегват общото въздействие на едновременното им преминаване към затягане. Очевидна уязвимост има в еврозоната, където вътрешният инфлационен натиск е слаб и значителна рецесия е вероятна през следващата година. Въпреки това, както президентът на ЕЦБ Кристин Лагард подчерта наскоро: „Няма да позволим тази фаза на висока инфлация да подхранва икономическото поведение и да създаде дълготраен проблем с цените. Нашата монетарна политика ще бъде продиктувана от една цел: да изпълним мандата си за ценова стабилност“. Това наистина може да доведе до прекаляване. Но централните банки нямат голям избор: те трябва да направят „каквото и да е необходимо“ (прочутата фраза на бившия шеф на ЕЦБ Марио Драги – бел. прев.), за да ограничат инфлационните очаквания.

Никой не знае колко затягане може да е нужно. Никой не знае доколко прекомерният дълг ще помогне, като действа като мощен трансмисионен механизъм, или ще навреди, като причини финансов срив. Това, което знаем, е, че способността на централните банки да подкрепят пазарите и икономиката за известно време е изчезнала. В такъв момент предполагаемият здрав разум на кредитополучателите отново има значение. Това важи за домакинствата, бизнеса и, не на последно място, правителствата. Дори предишни правителства от Г-7, радващи се на доверие, като това на Обединеното кралство, научават тази истина. Финансовата вълна се отдръпва: едва сега забелязваме кой е плувал гол.