Студената война - потенциален модел за отношенията между САЩ и Китай

Посещавайки Вашингтон наскоро, беше поразително да видя колко обичайни са станали разговорите за война между САЩ и Китай, пише главният външнополитически коментатор на Financial Times Гидиън Рахмън. Тази дискусия е подхранвана от лекомислени изявления на американски генерали, размишляващи за потенциални дати за започване на военните действия.

Тези коментари, макар и неразумни, не изникват от нищото. Те са отражение на по-широката дискусия за Китай, която се провежда във Вашингтон - вътре и извън правителството. Много влиятелни хора изглежда смятат, че войната между САЩ и Китай е не само възможна, но и вероятна.

Реториката, идваща от Пекин, също е войнствена. Миналия месец външният министър на Китай Цин Ган каза, че „ако американската страна не натисне спирачките и продължи по грешния път, то конфронтация и конфликт” между двете държави са неизбежни.

Докато се опитват да стабилизират отношенията с Китай, американските представители сега се обръщат към Студената война - не като предупреждение, а като потенциален модел. Неколцина цитират периода на разведряване от 70-те години като пример за стратегическа стабилност – в който две враждебни суперсили, и двете въоръжени до зъби, се научиха да живеят една с друга, без да влизат във война.

Разведряването беше постигнато едва след преминаване през опасните кризи от началото на Студената война. Именно след това, което един американски официален представител нарича „почти гибелното преживяване“ на кубинската ядрена криза от 1962 г. - вероятно най-близкия за света момент до тотална ядрена война - Вашингтон и Москва осъзнаха необходимостта да стабилизират отношенията си.

През 1963 г. между Белия дом и Кремъл е създадена „гореща линия“. Съветските и американските военни започват да разговарят помежду си по-редовно, за да разсеят страховете за военни учения или възможни ракетни атаки. САЩ призоваха Китай да постави подобни „защитни механизми“, за да предотврати риска от случаен конфликт.

Пекин обаче не е въодушевен. Коментарите на китайския външен министър за опасностите от конфликт и конфронтация дойдоха в контекста на изричното отхвърляне на предложените от Америка „защитни механизми“, които, каза той, са просто опит да се принуди Китай „да не реагира, когато е клеветен или атакуван“.

Основното възражение от страна на правителството на Си Дзинпин е, че администрацията на американския му колега Джо Байдън се опитва да институционализира военни операции, които Китай смята за фундаментално нелегитимни. Както го виждат китайците, Америка няма работа да обещава да защитава Тайван (отцепническа провинция според тях) или да провежда операции за свобода на корабоплаването в Южнокитайско море, за почти цялото от което Пекин претендира. Както казва един служител във Вашингтон - „Те смятат, че говоренето от нас за защитни механизми е като слагането на предпазен колан на шофьор, каращ с превишена скорост“.

Америка, от своя страна, вижда Китай като опасния шофьор. Американски представители посочват продължилото десетилетия китайско въоръжаване, включително бързото нарастване на ядрения арсенал на страната. Китай също така засили военните си учения край бреговете на Тайван, които все повече приличат на репетиции за нахлуване.

Оценката на Америка за политическите и стратегическите намерения в основата на тези ходове е мрачна. Американски представители смятат, че Си Дзинпин е решил, че „обединението“ на континентален Китай с Тайван трябва да бъде в центъра на неговото наследство. Те също така смятат, че той е готов да използва сила, за да постигне тази цел - и че е казал на армията си да бъде готова до 2027 г. Ако това е вярно, поставянето на "защитни механизми" няма да е достатъчно, за да осигури мира.

Така че, освен че се опитват да подновят редовния диалог, американците се опитват да променят изчисленията на Си за разходите и ползите от използването на военна сила. Това означава да се работи със съюзниците за укрепване на възпирането в Индо-Пасифика.

Администрацията на Байдън смята, че този процес върви добре. Те посочват значителното увеличение на военните разходи на Япония; подписването на договора Aukus между Австралия, Обединеното кралство и САЩ; нарастващата близост на отношенията между Вашингтон и Делхи; укрепването на Четворката (свързваща Америка, Индия, Япония и Австралия); и решението на Филипините да разрешат на САЩ разширен достъп до бази близо до Тайван. Както един американски представител казва с тихо задоволство: „Поставихме много габърчета на картата“.

В същото време американците се опитват да опровергаят опасенията, че се стремят да спънат китайската икономика. Дълбоките икономически връзки между САЩ и Китай са един очевиден начин, по който настоящото съперничество се различава от Студената война.

Въпреки това подготовката за конфликт продължава бързо и от двете страни. В това милитаризирано съперничество възпирането на едната страна идва с цената на ескалация от другата. Очевидният риск е, че Вашингтон и Пекин влизат в цикъл на действие и реакция, който ги доближава до ръба на пряк конфликт.

Това е опасно само по себе си. Освен това става все по-малко вероятно Пекин и Вашингтон да си сътрудничат по глобалните предизвикателства, пред които са изправени всички държави – от предотвратяването на следваща пандемия, през изменението на климата, до управлението на изкуствения интелект. Потенциалните военни употреби на тази технология са толкова драматични, че Вашингтон и Пекин ще бъдат много предпазливи да обединят знанията си, дори ако и двете страни виждат възможните рискове за човечеството от разработването на „богоподобен“ изкуствен интелект.

Хората, ръководещи политиката на САЩ, настояват, че тяхната дългосрочна цел е постигането на „стратегическа стабилност“ с Китай. Тя все още изглежда много далечна.