Русия имаше нужда от Дьо Гол, но получи Путин

„Франция не може да бъде Франция без величие“, пише Шарл дьо Гол в началото на мемоарите си. Неговата нация, настоява той, винаги трябва да бъде „в първата редица“.

Владимир Путин мисли по същия начин за Русия. Когато все още можех да посещавам тази страна, Фьодор Лукянов – външнополитически анализатор, близък до Путин – ми каза, че руският президент е воден от страх, че държавата му може окончателно да загуби статута си на велика сила, пише главният външнополитически коментатор на Financial Times Гидиън Ракмън.

Тези страх и параноя достигнаха своя трагичен апогей с пълномащабната инвазия в Украйна през 2022 г. Но вместо да възстанови руското величие, войната на Путин опозори и изолира нацията му.

За разлика от Путин, вярата на Дьо Гол в националното величие не зависеше от подчинението на съсед. Той сложи край на войната на Франция в Алжир и прие алжирската независимост през 1962 г. В контраст, дори след 30 години украинска независимост, Путин не можа да приеме правото на Украйна да определя собствената си съдба.

Дилемите, пред които бяха изправени Путин и Дьо Гол, са сходни в някои отношения. Френският лидер имаше намерение да възстанови националното величие след унижението от германската окупацията през Втората световна война. Путин разглеждаше разпадането на Съветския съюз след 1991 г. като унижение за Русия и „геополитическа трагедия“. Писанията на двамата лидери показват загриженост за историята на нацията им - и собствената им съдба в нейното оформяне.

Разликата е в начина, по който Дьо Гол и Путин определят „националното величие“. За разлика от руския лидер Дьо Гол беше истински герой от войната, раняван няколко пъти, биейки се за страната си. Докато Путин се свиваше в края на дълго бюро, за да избегне Covid-19, Дьо Гол вървеше през Париж под обстрел по време на освобождението на града през 1944 г.

Когато се завърна на власт като президент на Франция през 1958 г., мнозина от френската реакционна десница предполагаха и се надяваха, че Дьо Гол ще удвои борбата за запазване на Алжир. Вместо това той сключи мир и прие независимостта му. По този начин той освободи своите сънародници от бремето на една непочтена война.

Дьо Гол беше достатъчно мъдър, за да осъзнае, че борбата в губещ колониален конфликт ще унищожи френското величие, вместо да го възстанови. Както пише ученият Фредерик Стар: „Дьо Гол успя, защото си представи по-добро бъдеще за Франция без Алжир, отколкото с него.“

Освободена от колониалното си бреме в Алжир, Франция успя да изкове ново бъдеще. Съвременна Франция не е суперсила, но си остава лидер в Европа. Тя е глобален играч в областта на културата, дипломацията, бизнеса, спорта и военното дело. Франция запазва някои от символите на статута на велика сила, като ядрени оръжия и постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Но нейното величие днес се основава на културата и глобалното уважение, което вдъхва, а не на груба сила или територия.

Путин, напротив, не беше в състояние да си представи Русия като пост-имперска сила. Той все още определя руското величие чрез способността на страната му да контролира територии и да всява страх. Дьо Гол е роден през 19-ти век, но Путин е този, който се придържа към империалистическия възглед за националното величие от него век.

През 21-ви век обаче кървавата баня, която Путин отприщи в Украйна, предизвика по-скоро отвращение, отколкото страхопочитание в останалата част на Европа, изолирайки Русия от нейните съседи и намалявайки влиянието й в света. Само 17 африкански лидери пътуваха до Санкт Петербург за неотдавнашната среща на високо равнище Русия-Африка, в сравнение с 43-ма, които присъстваха на същото събитие през 2019 г. Путин не може да пътува за срещата на БРИКС този месец в Южна Африка поради заплаха за арест (от Международния наказателен съд – бел. прев.) Толкова за националното величие.

В миналото Русия и Франция се бореха за контрол над Европа - френските войски за кратко окупираха Москва през 1812 г., а руските влязоха в Париж две години по-късно.

Тази преплетена история все още създава един вид взаимно уважение. За голямо раздразнение на мнозина в Източна и Централна Европа, съвременна Франция винаги е гледала на Русия като на велика сила, която заслужава уважение и основно място в континенталния ред. Последователните френски президенти – включително Дьо Гол и Еманюел Макрон – протегнаха ръка към Кремъл. Дьо Гол измисли фразата, че Европа се простира „от Атлантическия океан до Урал“. Макрон предприе злополучен опит за сближаване с Путин малко преди инвазията в Украйна през 2022 г.

Но в крайна сметка Дьо Гол и неговите наследници избраха коренно различни пътища от Путин. Може би най-големият контраст е, че Дьо Гол разбра, че френското величие е неотделимо от начина, по който страната се отнася към собствения си народ, и от политическата свобода.

Макар че Дьо Гол често беше обвиняван, че има инстинкта на авторитарист, той се кандидатира за властта на избори - и прие правилата и културата на демокрацията. През 1968 г. Франция бе разтърсена от улични бунтове. (Някои неща никога не се променят.) Година по-късно Дьо Гол загуби референдум, оттегли се като президент и се пенсионира.

В контраст, Путин не успя да отдели визията си за национално величие от личната си власт и богатство. Той се е вкопчил в Кремъл. Тези, които не са съгласни с неговата политика, биват бити по улиците, затваряни, прогонвани в изгнание или умират при подозрителни обстоятелства. Русия имаше нужда от собствен Дьо Гол, но вместо това се оказа с бледа имитация на Иван Грозни.