Минималните заплати издържаха теста на инфлацията

Минималната работна заплата има запазено място сред идеите за политики и се радва на голям успех. Производителността може да бе разочароваща след финансовата криза, ръстът на средното заплащане може да бе слаб, но минималната работна заплата е един инструмент на политиката, който изглежда помага на хората в долната част на стълбата по доходи, пише колумнистката на Financial Times Сара О‘Конър.

Когато Германия въведе минимална заплата през 2015 г., тя намали неравенството в заплащането, без да навреди на перспективите за заетост пред хората.

Когато консервативното правителство на Обединеното кралство вдигна рязко минималната заплата за хората над 25 години през 2016 г., това не направи много за производителността, но ограничи ниските заплати, докато нивата на заетост продължиха да растат. Други страни и региони възприеха същия подход, от Южна Корея до редица американски щати.

След това пандемията и войната в Украйна обърнаха макроикономиката с главата надолу. И така, как минималната работна заплата се справи с този пристъп на висока инфлация - имаше ли проблеми?

Нещата можеха да се объркат по няколко начина. От една страна, различните механизми, които съществуват в различните страни за повишаване на прага на заплатите, можеше да се окажат твърде бавни или твърде предпазливи, за да отговорят на скока на цените. Това можеше да доведе до рязък спад в реалните заплати за работниците на дъното - лош резултат за хората, които са особено уязвими от ценовия шок, тъй като харчат по-голяма част от доходите си за енергия и храна.

От друга страна, съществуваше и риск от обратния проблем: минималните заплати да се повишат бързо, особено в държавите, където те се индексират спрямо инфлацията, и да подхранят самоподсилваща се спирала от по-високи заплати и по-високи цени.

Добрата новина е, че изглежда нито едно от тези неща не се е случило, според изследване на икономисти от ОИСР. Повечето страни от организацията запазиха самообладание и увеличиха минималните си заплати, за да отговорят на инфлацията (САЩ са изключение: на федерално ниво минималната заплата от 7,25 долара на час не е била повишавана от 2009 г.)

Средно в страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) номиналните минимални заплати са се увеличили с 29 процента между декември 2020 и май 2023 г., докато цените са се повишили с около 25 процента. С други думи, минималните заплати се оказаха „полезен инструмент за защита на най-уязвимите работници от нарастващите цени“, заключават изследователите.

Те не намират и много причини да се безпокоят от спирала заплати-цени. Техните изчисления показват, че 1% увеличение на минималната заплата добавя само до 0,09% в САЩ и 0,23% във Франция към общия ръст на заплатите.

В такъв случай изглежда, че минималните заплати са издържали теста на високата инфлация. Но си струва да се отбележи, че работодателите бяха толкова гладни за персонал, че динамиката на търсенето и предлагането така или иначе е повишила заплатите за хората с по-ниско платени работни места.

Вземете Великобритания. През по-голямата част от този век броят на работните места на минимална заплата растеше, от по-малко от половин милион през 2000 г. до доста над 1,5 милиона към 2019 г. С повишаването на прага на заплащането все повече хора се оказваха групирани около него. Но между 2019 г. и 2022 г. броят на работните места с минимална работна заплата неочаквано намаля с около 400 хил. – за първи път от 20 години.

Защо? Анализът на Комисията за ниско заплащане в Обединеното кралство сочи, че ръстът на заплатите е бил по-бърз за хората, получаващи малко над минималната заплата. По-конкретно, между 2019 г. и 2022 г. (когато минималната заплата се повиши до 9,50 паунда на час), броят на работните места, които плащат точно 10 паунда, се е повече от удвоил - от 190 хил. на 420 хил.

Работодателите в нископлатените сектори заявяват пред комисията, че е имало толкова голяма конкуренция за работници, че просто е трябвало да наддават. Асоциацията на магазините например съобщи, че нейните членове „са склонни да наемат магазинери на или малко над минималната заплата“, но се оказало „все по-трудно да се набират служители на това ниво“.

Когато преглеждах данните за Обединеното кралство, пише О‘Конър, си спомних за разговор, който проведох миналата година със складов работник в САЩ, който твърдеше, че „цялата, продължила десет години, битка за повишаване на минималната заплата до 15 долара на час“ е отишла на заден план. „Свободният пазар вече реши“, каза той. „Сега никой не приема работа за под 15 долара.“ А работодателите, които отчаяно се нуждаят от служители, не просто повишиха заплатите – анализ на ОИСР на онлайн обяви за работа показва, че има и увеличение на броя на работодателите в САЩ, които обещават здравна застраховка и платен отпуск.

Нищо от това не означава, че минималните заплатите не са необходими. В крайна сметка пазарите на труда невинаги са горещи. Но то е напомняне, че – въпреки всичко добро, което една минимална заплата може да направи за работниците – нищо не може да бъде по-добро от силното търсене.