Белият дом шумно мобилизира крайната десница по света

Вниманието на света тази седмица беше приковано от официалното посещение на президента на САЩ Доналд Тръмп във Великобритания, с декор от дворци, карети и цялата пищност, която радва лидер, гледащ на собственото си президентство като на апотеоз на риалити телевизията.

По-малко забележимо, но също толкова показателно, е едновременното посещение във Вашингтон на Беатрикс фон Щорх, пише Bloomberg.

Фон Щорх е крайнодесен германски парламентарист и лидер от втори ред в партията „Алтернатива за Германия“ (AfD). Ако през 2013 г. новооснованата AfD изглежда шантава и безобидна, а заради това – обречена, както и други крайнодесни партии в следвоенна Германия, тази оценка се оказа напълно погрешна, макар и това да не се разбра бързо.

В продължение на още две години „Алтернатива за Германия“ следваше стария модел и до лятото на 2015 г. беше надолу в анкетите и близо до колапс. Първоначалните ѝ основатели – консервативни професори по икономика, чийто единствен проблем тогава се коренеше в еврото, се дистанцираха от крайнодесните националисти, сред чиито последователи все повече се виждаха неонацисти.

След това започна бежанската криза. Изведнъж „Алтернатива за Германия“, подобно на популистките партии в цяла Европа, намери своя raison d'être: отхвърляне на мигрантите, поне първоначално, а след това – отхвърляне на всичко, което изглежда елитарно, или – на съвременен език, „събудено“.

Съседна Австрия беше пионер в тази дясна промяна десетилетия по-рано. Франция, Скандинавия и други изостанаха. Унгария вече беше изминала целия път с Виктор Орбан, утвърден като авторитарен лидер. Същото направиха и Турция и Индия, където Реджеп Тайип Ердоган и Нарендра Моди затвърдиха властта си.

През 2016 г. язовирната стена се скъса първо с Brexit, а след това и с първата изборна победа на Тръмп. Година по-късно AfD влезе за първи път във федералния парламент на Германия, а Беатрикс фон Щорх напусна Европейския парламент, за да заседава в Бундестага.

В следващите години десни популисти записаха успехи навсякъде по света – от Жаир Болсонаро в Бразилия, през Джорджа Мелони в Италия, та до Роберт Фицо в Словакия.

Те почувстваха и култивираха афинитет. Тръмп и други амбициозни диктатори изучаваха Орбан по-специално за насоки за финтиране на съдебната система, академичните среди, пресата, бизнеса и „дълбоката държава“. Личните контакти се задълбочиха.

Първата администрация на Тръмп допусна сериозни дипломатически гафове, като например изпращането на пламенния посланик Ричард Гренъл в Германия, за да проповядва за крайнодесните партии в цяла Европа. Втората администрация на Тръмп сега разруши всички останали табута.

През февруари вицепрезидентът Джей Ди Ванс произнесе реч пред смаяната европейска публика на Мюнхенската конференция по сигурността, в която декларира, че врагът не е Русия, а „заплахата отвътре“. Ванс заяви, че в цяла Европа „свободата на словото, страхувам се, е в отстъпление“.

По-специално, Ванс се обяви срещу изключването на AfD от управлението (защото центристките партии отказват да формират коалиции с нея) и срещу цензурата на партията и нейните поддръжници (за което няма доказателства).

След това американският вицепрезидент се срещна с Алис Вайдел, лидер на AfD, на която Илон Мъск, тогавашният помощник на Тръмп, вече предостави глобална сцена с дълъг флирт в неговата платформа X.

Подобна намеса на САЩ в демократичните процеси на нейните съюзници е повече от неприятна. Тя има и исторически паралели с марксистко-ленинската левица. Коминтернът (Комунистически интернационал) от миналия век се основава на идеята, че работниците по света са готови да сформират транснационален съюз срещу капиталистическите елити. Сега това има ново въплъщение – да го наречем Попинтерн (Популистки интернационал), според който националистически настроените бели християни на Запад са готови да се изправят срещу дисморфичните космополитни елити.

Ако Тръмп, Ванс и останалата част от MAGA се спрат за момент, щяха да осъзнаят, че всеки Попинтерн, като Коминтерна, не може и няма да работи и може да доведе до катастрофа. Няма как да се изгради траен афинитет, когато всички участващи искат да направят тяхната си страна велика отново и да я поставят на първо място. Нито пък могат да продължат да замъгляват вътрешните противоречия.

От Орбан до Тръмп и „Алтернатива за Германия“, крайната десница е склонна да се отдаде на руския президент Владимир Путин, ако не и да го боготвори, и, съответно, презира украинския президент Володимир Зеленски. Един от лайтмотивите на Тръмп е, че тяхната война не е работа на Америка, защото европейците трябва да си я решат. Собствените приятели на Тръмп от „Попинтерна“ са именно тези, които се противопоставят (в случая с „Алтернатива за Германия“) или блокират (Орбан) по-твърда и по-обединена европейска позиция срещу Путин.

Това е равносилно на признание за провал и горчива ирония, когато Тръмп изнася лекции на страните от НАТО, че най-накрая е „готов да наложи големи санкции на Русия“, но само когато всички останали страни от НАТО „СПРАТ ДА КУПУВАТ ПЕТРОЛ ОТ РУСИЯ“. И без това повечето от страните, които искат да накарат Путин да се сдържа, като Германия, вече се отказаха от руските енергоносители. Тези, които не го направиха, са Орбан, Ердоган и Фицо.

Тръмп, Ванс и който и да било друг от техните среди няма да се спре да разгледа подобни противоречия. Не и докато са заети с вътрешните си културни войни и с репресиите срещу левицата. И така, Попинтернът продължава да се мобилизира. Това е, което доведе Фон Щорх и други политици от AfD във Вашингтон тази седмица. Те не се видяха лично с Тръмп или Ванс, но се срещнаха с представители на вицепрезидентския апарат в Съвета за национална сигурност и в Държавния департамент.

Хора като Путин би трябвало да са доволни от подобно общуване на Запад. За разлика от това, традиционните съюзници на Америка, доколкото се борят както да останат либерални демокрации, така и да възпират автократичната агресия, имат още една причина за безпокойство.