Четвъртият петролен шок, който разклати западния световен ред

Западната система, оформена след трите енергийни кризи през ХХ век, губи влиянието си, пише Foreign Policy.

Стандартният разказ за международния икономически ред след Втората световна война не е погрешен, но е непълен. Традиционните интерпретации твърдят, че съюзът между Западна Европа и Съединените щати се консолидира веднага след войната благодарение на системата от Бретън Уудс, която обвързва световните валути с щатския долар и стабилизира глобалното икономическо управление чрез Международния валутен фонд и Световната банка. Според тази версия партньорството е било допълнително укрепено с Плана „Маршал“ в началото на Студената война и със създаването на Европейската икономическа общност през 1957 г.

В действителност именно трите големи петролни шока след войната – през 1956, 1973 и 1978-1979 г. – затвърждават съюза между Западна Европа и САЩ и поставят основите на днешния политически и икономически ред. Те обясняват и неговата крехкост.

И трите енергийни кризи са част от по-широките усилия на постколониалните държави да използват „петролното оръжие“, за да укрепят икономическия си суверенитет наред с политическата независимост. Тези сътресения се преплитат с предизвикателството, отправено към системата от Бретън Уудс от зараждащото се глобално мнозинство от деколонизиращи се държави, които се противопоставят на западното влияние върху вътрешната икономическа политика на Азия, Африка и Латинска Америка.

Настоящата енергийна криза поставя своеобразна рамка около предишните сътресения, като разрушава реда, който те помогнаха да бъде изграден. Четвъртият петролен шок бележи ключов етап в отслабването на геополитическата и икономическата мощ на САЩ на световната сцена. Той също така разклаща съюза между Съединените щати и Западна Европа – партньорство, което трудно би могло да бъде възстановено в предишния му вид.

Първи петролен шок - 1956 г.

Първият петролен шок възниква през 1956 г., когато Египет национализира Суецкия канал в името на ресурсния суверенитет. Великобритания, Франция и Израел отговарят с военна намеса, очаквайки бърза победа. Когато войските на Гамал Абдел Насър потапят десетки кораби с камъни и блокират Суецкия канал, те прекъсват европейските доставки на петрол от Персийския залив. Това, което започва като демонстрация на имперска мощ, завършва с унижение: Великобритания и Франция се изтеглят, след като САЩ отказват да подкрепят съюзниците си. За мнозина двете държави изглеждат като империи на прага на изчезването.

За Западна Европа Суецката криза е предупреждение за бъдещето. В Африка и Карибите новоосвободените държави отхвърлят колониалните връзки, настояват за контрол върху природните ресурси и търсят алтернативни форми на регионално икономическо сътрудничество – от Федерацията на Западна Индия до Съюза на африканските държави.

Този контекст е от съществено значение за разбирането на европейската интеграция. Договорът от Рим от 1957 г. често се представя като реакция срещу фашизма, но той е и отговор на заплахата от зараждащ се антиимпериалистически икономически световен ред. На 20 февруари 1957 г. шестте държави основателки на договора се съгласяват да обвържат над десет отвъдморски територии чрез Част IV на документа, въпреки че „асоциираните“ държави не получават право на глас. Така се създава система на преференциална търговия, която свързва Европа с бившите ѝ колонии, като същевременно ограничава възможностите за незападен ресурсен суверенитет и потиска икономически форми на федерализъм, стремящи се да заобиколят западните държави.

Втори петролен шок - 1973 г.

САЩ подкрепят европейската интеграция, но напълно се присъединяват към нея в оформянето на глобалното икономическо управление едва след втория петролен шок през 1973 г. Тогава Египет и Сирия предприемат координирана атака срещу Израел с цел да си върнат Синайския полуостров и Голанските възвишения. Когато западните държави започват да доставят оръжия на Израел, страните производителки на петрол реагират решително.

ОПЕК рязко повишава цените на петрола, а Организацията на арабските страни износителки на петрол налага съкращения на износа и ембарго срещу западните поддръжници на Израел. Тези действия са представени като начин да бъдат променени „фундаменталните уравнения на икономическата власт“, по думите на ямайския премиер Майкъл Манли. Подобно на Суецката криза, и те са част от по-широкия призив за антиимпериалистически ресурсен суверенитет. Венецуела, която по това време национализира собствените си петролни резерви, определя случващото се в Латинска Америка и Близкия изток като „петролна революция“.

В Западна Европа и Северна Америка обаче събитията остават известни като „петролна криза“. Цените на петрола скачат рязко и разтърсват икономики, силно зависими от евтината енергия. До 1970 г. петролът вече е изместил въглищата като основен енергиен източник в Западна Европа.

Кризата не е само въпрос на разходи за живот, а и на идентичност. След десетилетия на леснодостъпен петрол и нарастващо потребление за много западни наблюдатели е немислимо, че разнородна коалиция от държави от Близкия изток и Латинска Америка може внезапно да парализира ежедневието.

Напрежението се засилва и от други дестабилизиращи процеси. През 1971 г. САЩ започват демонтажа на системата от Бретън Уудс, прекратявайки конвертируемостта на долара в злато, което води до плаващи валутни курсове и финансова нестабилност. Индустриалният упадък в Европа и Северна Америка се ускорява, безработицата и икономическата стагнация се увеличават. Последва банкова криза, а Западна Европа официално изпада в рецесия.

В условията на тази несигурност бъдещето на световния ред изглежда неясно. През 1974 г. Групата на 77-те – коалиция от незападни държави, създадена в рамките на Конференцията на ООН за търговия и развитие – провъзгласява необходимостта от „нов международен икономически ред“. Държавите настояват за ресурсен суверенитет, справедлива търговия и по-голяма автономия за развиващите се страни. Вторият петролен шок укрепва позициите им.

В отговор западните държави задълбочават координацията помежду си. Създадени са нови институции като Групата на шестте, по-късно Г-7, и Международната агенция по енергетика, които да управляват икономическата политика и енергийната сигурност извън рамките на ООН. Едновременно с това Европа и САЩ предоставят на западните финансови институции като Международния валутен фонд и Световната банка безпрецедентна власт. Скоро милиардите петродолари, натрупани от петролните държави и депозирани в западни банки, започват да се използват като начален капитал за развиващите се държави, но при строги условия.

Така се ражда концепцията за „структурното приспособяване“. Наложени от Международния валутен фонд и Световната банка на незападните държави вносителки на петрол след 1976 г., тези програми позволяват на бившите колониални сили да влияят върху вътрешната политика на бившите колонии, като същевременно обвързват деколонизирания свят с бившите метрополии чрез дългови зависимости.

Съгласно условията на заемите държавите са принудени да извършват девалвация на валутите, бюджетни съкращения, ограничаване на заплатите и намаляване на държавната намеса в икономиката. Ресурсният суверенитет и икономическата диверсификация са силно обезкуражавани. Наред с това незападните държави са под натиск да либерализират търговията си и са санкционирани, ако се опитат да изграждат преференциални отношения с други незападни партньори.

Докато западните държави заемат най-високите постове в Международния валутен фонд и Световната банка, африканските, азиатските и латиноамериканските страни почти нямат право на глас. Както в случая с Европейската икономическа общност, те отново остават заключени в колониални икономически отношения и изключени от пространствата за вземане на решения.

Трети петролен шок - 1979 г.

Третият петролен шок, предизвикан от Иранската революция през 1979 г., допълнително задълбочава тези процеси. Обещавайки борба срещу империализма и траен суверенитет за Иран, революционерите заявяват, че ще поправят последствията от англо-американския преврат от 1953 г., който сваля премиера Мохамад Мосадък и спира процеса на национализация на иранския петрол. Те изграждат нови регионални съюзи и вписват антиимпериализма в учебниците и градската среда. Така например в Техеран се появяват улици на името на Патрис Лумумба, Махатма Ганди, Боби Сандс и Нелсън Мандела – символи на антиимпериалистическата идентичност на Ислямската република. На този фон световните цени на петрола се удвояват.

Както и при първите две кризи, западните сили реагират бързо. През ноември 1979 г. САЩ налагат икономически санкции на Иран, търговски ограничения и замразяват около 8 млн. долара ирански активи. Няколко години по-късно западноевропейските държави също се присъединяват, представяйки Иран като основен дестабилизиращ фактор в региона и увеличавайки оръжейните доставки и финансовата подкрепа за Ирак по време на опустошителната война между Иран и Ирак от 1980 до 1988 г.

Успоредно с това структурното приспособяване се превръща в определящ елемент на глобалното икономическо управление. Специалните икономически зони и неолибералните инструменти за износно производство с данъчни облекчения се свързват тясно с тези програми, което води до надпревара към все по-ниски трудови възнаграждения и екологични стандарти. През 80-те години Западна Европа и САЩ възприемат неолибералната логика, ограничават социалната държава и приемат дерегулацията.

Опустошителната дългова криза в Третия свят почти не забавя процеса. Неолиберализмът, оформен първоначално като реакция на петролните шокове, се глобализира, а Западна Европа и САЩ затвърждават лидерството си в световния икономически ред.

(Продължава на следващата страница)