Петролното ембарго на Ирак никога не е било само заради петрола

Понякога е трудно а да се види по-голямата картина при геополитиката, касаеща Близкия изток, и това със сигурност е вярно за мнозина, които гледат на продължаващия конфликт между Южен и Северен Ирак. Най-забележителното повърхностно проявление на това в последно време е съсредоточено върху продължаващото ембарго върху независимите продажби на петрол от полуавтономния регион Иракски Кюрдистан на север от територията, управлявана от федералното правителство на Ирак. Този спор обаче никога не е бил основно за петрола. Тук става дума за суверенитет, пише Oilprice.

Югът иска да сложи край на това, което Северът все още има, и просто да го включи във визията си за обединен Ирак. Лишаването на Иракски Кюрдистан от основния му източник на финансиране – пари от независими продажби на петрол – чрез множество предишни правни предизвикателства и напоследък чрез ембаргото - е единственото средство за постигане на тази цел. Новината, че Турция иска нови тръбопроводи, които ще пренасят петрол и природен газ от Южен Ирак – заобикаляйки севера – е последното потвърждение на крайната цел на Багдад.

Изглежда мнозина смятат, че произходът на петролното ембарго, наложено на 25 март 2023 г., е нарушение на споразумението от 2014 г. между юга и севера, фокусирано върху това федералното правителство да плаща на севера определена сума от бюджета си всеки месец в замяна на петрол. По-конкретно, първоначалната сделка включваше Иракски Кюрдистан, изнасящ до 550 000 барела петрол на ден от полетата чрез държавната State Organization for Marketing of Oil (SOMO). В замяна на това Багдад се ангажира да изпраща 17% от федералния бюджет на месец към севера. Тази сделка беше съгласувана от юга под силен натиск от страна на САЩ, които бяха обещали на кюрдите, че най-накрая ще получат пълна независимост, след като тяхната армия, Пешмерга, победи Ислямска държава в Ирак.

В действителност сделката е планирана от Багдад, за да се провали. За тази цел ще в най-ранната фаза на споразумението федералното правителство обвини кюрдите, че продължават да продават петрол независимо, което смята за незаконно. В резултат на това Багдад се почувства упълномощен да задържи големи части от дължимите бюджетни плащания към севера.

Иракската конституция помогна изключително много на Багдад в този контекст, тъй като беше съставена през 2005 г. по такъв начин, че да не дава правна яснота за това коя страна – юга или севера – има права върху петрола в региона. Конституцията на Ирак е неясна по въпроса кой орган има власт над спорните петролни потоци.

Истинският генезис на настоящия спор между двете страни няма нищо общо със сделката от 2014 г. Всъщност това започна на 23 април 2013 г., когато регионалното правителство на Иракски Кюрдистан прие законопроект, който му позволява да изнася независимо суров петрол от своите находища и от тези в Киркук, ако Багдад не успее да плати своя дял от петролните приходи и разходите за проучване.

Допълнителен законопроект за създаване на компания за проучване и производство на петрол, отделна от правителството в Багдад, и суверенен инвестиционен фонд, който да поема всички енергийни приходи, беше одобрен по същото време от кабинета на Иракски Кюрдистан при тогавашния министър-председател (а сега президент) Нечирван Барзани. По това време северът произвеждаше около 350 000 барела на ден – от общо 3,3 млн. барела на ден за цял Ирак – и планираше да увеличи това до 1 млн. барела до края на 2015 г.

Това трябваше да осигури пълна финансова независимост на региона от останалата част на Ирак като предшественик на пълна политическа независимост малко след това. Следващата фаза, след като независимите продажби на петрол бяха осигурени от Иракски Кюрдистан, бе планиран референдум за независимост. Багдат видя това като екзистенциална заплаха за своето бъдеще, предвид обещанието на САЩ към кюрдите относно поражението на Ислямска държава.

Именно на този фон поредица от съдебни решения на Федералния върховен съд на Ирак на 21 февруари 2024 г. подчертаха, че планираният Нов закон за петрола, върху който се работи по това време от правителството в Багдад, ще осигури пътя към промяната, насочена към прекратяване на всякакво подобие на независимост за Иракски Кюрдистан. Като начало Багдат постанови, че регионът е принуден да предаде „всички петролни и непетролни приходи“ на федералното правителство. Това отбеляза края на всеки смислен дебат дали Иракски Кюрдистан може да разчита на продължаване на независимите продажби на петрол, без да бъде възпрепятстван от Багдад.

Иракският министър-председател Мохамед Ал-Судани ясно заяви, че новият Закон за петрола ще управлява цялото производство на петрол и газ и инвестициите както в Ирак, така и в Иракски Кюрдистан и ще представлява „силен фактор за единството на Ирак“.

Китай също се стреми да спечели от подобно обединение на Ирак. Както и сега, повече от една трета от всички доказани петролни и газови запаси на Ирак и над две трети от текущото му производство се управляват от китайски компании. По-конкретно, китайските фирми са отговорни за производството на около 3 млн. барела на ден петрол в Ирак. Въпреки това планът на Турция за нови тръбопроводи, които заобикалят региона на Иракски Кюрдистан, ще разшири по-широкия план на Пекин - инициативата „Един пояс, един път“. Новите тръбопроводи ще бъдат свързани с програмата на Ирак за стратегически път за развитие, насочена към създаване на безпроблемен транспортен коридор, минаващ от водещото дълбоководно пристанище Ал Фау (трябва да бъде завършено през 2025 г.) в ключовия регион за износ на петрол, област Басра, в Персийския залив, до Фаишкабур на границата на Ирак с Турция. Оттук той ще достига чрез пътни и железопътни връзки до Европа.

Планираната интеграция на инфраструктурата ще представлява алтернативна последна част от транспортната мозайка, която ще осигури директен сухопътен маршрут от Сиан до Европа. Той би могъл да функционира и като последен алтернативен маршрут в морския транспортен коридор, преминаващ от Куанджоу до Коломбо в Шри Ланка и след това до Басра, вместо да продължи покрай Йемен и през Червено море и Суецкия канал към Средиземно море.

Допълнително геополитическо предимство за Китай е, че новото трасе през Ирак също трябва да предлага по-бърз и по-евтин транспорт от маршрута, предпочитан от ключовия му глобален съперник, САЩ.