Защо никога няма да има друг като Бъфет

Има само един Уорън Бъфет и никога няма да има друг като него, пише The Wall Street Journal.

На 3 май Бъфет обяви, че ще се оттегли от поста главен изпълнителен директор на Berkshire Hathaway – конгломератът, който той превърна в една от най-успешните инвестиции в историята. Има три причини, поради които той няма равен на себе си и никога няма да има: личността, периодът и пакетът „всичко в едно“.

Нека започнем с личността. Бъфет е не само гениален, но е и прекарал почти целия си дълъг живот обсебен от фондовия пазар. Особено в ранните му години като инвеститор, несравнимият му успех зависи от една непосилна жертва: отказ от нормален социален и семеен живот.

Един писател нарича великия философ от XVII век Барух Спиноза „човека, опиянен от Бога“. Бъфет е човекът, опиянен от акциите.

Още от 1942 г., когато купува първата си акция на 11-годишна възраст, той поглъща информация за компаниите, потъвайки в корпоративните отчети така, както повечето хора слушат музика.

Като млад инвестиционен мениджър Бъфет се разхождал из дома си, четейки някой корпоративен отчет, блъскайки се в мебелите и без да обръща внимание на влизането и излизането на семейството и приятелите си. Докато децата му играели в увеселителен парк, той седял на пейка и четял финансови отчети. Бъфет е бил там физически, но умствено и емоционално е бил в свой собствен свят, втренчен върху пренасянето на данъчни загуби и амортизационните графици.

Представете си да сте толкова обсебени. А сега си представете, че всъщност това ви носи удоволствие.

А сега си представете, че ви носи удоволствие почти всеки миг, откакто Хари Труман бе в Белия дом. Ето колко необикновен е Бъфет.

Експертизата се корени в разпознаването на модели, а Бъфет е виждал всички възможни модели. Като се има предвид това, което се знае за работните му навици, Бъфет вероятно е прочел повече от 100 хил. финансови отчета в своята над седемдесетгодишна кариера.

А паметта му е почти свръхестествена. Несравнимото поглъщане на финансова информация, съчетано с изключителната му памет, превърна Бъфет в човешка форма на изкуствен интелект. Той може да отговори на почти всяко запитване от собствената си вътрешна база данни.

Това му е дало несравнима способност да идентифицира същественото значение във всяка нова информация – и трайно предимство пред другите инвеститори. Сега, когато изкуственият интелект е общодостъпен, човек с огромно владеене на данни като Бъфет дори няма да има предимство в бъдеще.

Да погледнем сега периода – времето, през което Бъфет е упражнявал инвеститорските си умения. Както многократно е казвал, той е спечелил „лотарията“, като се е родил в правилния момент на правилното място.

Ако Бъфет беше роден в Омаха през (да речем) 1880 г., вместо през 1930 г., щеше да му се наложи да инвестира в добитък вместо в акции. Ако беше роден през 1930 г. в Омск вместо в Омаха, нямаше да притежава железници – вероятно щеше да работи на Транссибирската железопътна линия.

А Бъфет навършва пълнолетие точно навреме, за да учи при Бенджамин Греъм, пионер на анализа на ценните книжа и един от най-великите инвеститори на миналия век.

Бъфет също така започва кариерата си, преди на фондовия пазар да се влеят трилиони долари от индексни фондове и други гигантски институционални инвеститори.

Той изгражда феноменалните си ранни постижения, ловейки риба там, където никой друг не се е стремял да хване нещо. Храни се с най-миниатюрния планктон на фондовия пазар.

Залага много на тези дребни рибки. В различни моменти 21% от общите активи на инвестиционните му дружества са били в Dempster Mill Manufacturing, производител на селскостопанско оборудване, базиран в Беатрис, щата Небраска, и 35% в Sanborn Map, базирана в Ню Йорк картографска компания, чийто инвестиционен портфейл сам по себе си е струвал повече от акциите ѝ. Понякога му отнема години, за да изгради позиция в акции, които почти никога не са се търгували.

В периода 1957-1968 г. подобни неясни залози му помагат да постигне средна възвръщаемост от 25,3% годишно в сравнение с 10,5% за широкия борсов индекс S&P 500.

Бъфет успява да постигне по-добри резултати от пазара, излизайки извън неговите рамки, както го определят повечето професионални инвеститори тогава. Проучване на възвръщаемостта на взаимните фондове за акции в периода 1945-1964 г. я сравнява с индекса Standard & Poor's Composite – както е известен тогава S&P 500 – и установява, че нито един от фондвете не се е представил значително по-добре, отколкото би се очаквало „от обикновена случайност“.

От друга страна, Бъфет не купува почти нищо, което е част от основен пазарен индекс като Dow Jones Industrial Average или Standard & Poor's Composite.

И Бъфет не просто успява. Той успява през една от най-дългите кариери на инвеститор. През 1965 г. той поема Berkshire, закъсал производител на текстил. До края на миналата година Бъфет е постигнал средна годишна възвръщаемост от 19,9% в сравнение с 10,4% за S&P 500.

Почти всеки, който има достатъчно късмет, може да надмине пазара за една година. Но доколкото е известно, никой в историята не е побеждавал пазара с такава голяма разлика за период от шест десетилетия – тъй като само Бъфет е съчетал изключителни инвестиционни умения с такова изключително дълголетие.

И накрая, Бъфет обединява инвестициите си по неповторим начин.

Berkshire Hathaway функционира като публично търгувана холдингова компания, която поема всичко, което Бъфет е сметнал, че си струва да притежава: други публично търгувани акции, държавни облигации, частни компании. В един момент тя дори беше един от най-големите притежатели на сребро в света, а сега има повече от 330 млрд. долара в брой.

Berkshire не е хедж фонд, взаимен фонд, борсово търгуван фонд или друг конвенционален инвестиционен инструмент.

По замисъл той не начислява такси за управление, които биха намалили възвръщаемостта му, и такси за стимулиране на резултатите, които биха насърчили поемането на прекомерен риск в търсене на голяма печалба.

Повечето инвестиционни фондове действат в условията на проклятие, което икономистите наричат „процикличност“. След като фондът натрупа серия от добри печалби, инвеститорите хвърлят пари в него, принуждавайки мениджърите му да използват новите парични средства за работа на пазар, който вероятно е надценен. Това възпрепятства бъдещото представяне.

След това, когато възвръщаемостта се понижи в условията на спадащ пазар, инвеститорите изтеглят парите си, принуждавайки мениджърите на фонда да продават, точно когато изгодните сделки стават все повече. Самите инвеститори на фонда влошават резултатите му, засилвайки възходите и спадовете на пазара.

Единствените парични потоци на Berkshire обаче са вътрешни. Парите постъпват от (или излизат от) притежаваните от нея активи. Паричните потоци не могат да се налеят от нови инвеститори или да бъдат изтръгнати от бягащи инвеститори в най-неблагоприятните моменти – защото можете да инвестирате в Berkshire само като закупите акции от някой друг на вторичния пазар.

Това е дало на Бъфет структурно предимство, позволявайки му да преследва възможности, където и когато ги забележи. Това е лукс, който почти никой друг професионален инвеститор не притежава – или дори не желае да притежава.

Докато повечето мениджъри на фондове могат да си изкарват прескъпо прехраната с по-ниски от пазарните резултати, истинският риск за тях ще бъде да опитат нещо различно. По-скоро слънцето ще изгрее от запад, отколкото някой ще се осмели да опита да подражава на Уорън Бъфет.