Защо трябва да се тревожим за войната между Пакистан и Афганистан?

Откакто Пакистан обяви „ открита война “ на режима на талибаните в Кабул миналата седмица, страната изпрати вълни от самолети над спорната си граница с Афганистан. Продължи да прави това, дори когато Иран, който е съседен на двете страни, беше атакуван от САЩ и Израел и отвърна с удари с дронове и ракети в целия регион. Необходима е особена самоувереност, за да се доведе една и без това нестабилна ситуация до ръба. Но що се отнася до съседите ѝ, пакистанската армия никога не е губила увереност, пише Bloomberg.

Те би трябвало да знаят по-добре това. Два активни конфликта в една и съща начупена планинска дъга показват, че рисковете са се удвоили. Границите тук вече са порести, пресичани от контрабандни маршрути, бежански пътеки и скривалища на бойци. Хаосът ще предложи на въоръжените групировки привлекателен пейзаж, който не се контролира от никого. Както многократно е ставало преди, заплахите, родени тук, ще се разпространят по света. И отново Пакистан ще бъде на фронтовата линия на глобална заплаха. 

Пакистан започна военните мерки с твърдението, че извършва „ разузнавателни, селективни операции“, но това не съвпада съвсем с последвалите му действия. Министърът на информацията Атаулах Тарар настоя, че над 300 талибански служители са били убити при удари срещу Кабул и в два други града. Междувременно афганистанците твърдят, че над 50 вражески войници са загинали по границата.          

Пакистанският „естаблишмънт“ – всеобхватният термин за неговата военна „дълбока държава“, която трупа истинската власт – очевидно е загубил търпение спрямо някогашните си партньори. Повече от десетилетие Пакистан беше сред най-усърдните проповедници на теорията за „добрите талибани“: че ислямисткото движение включва безобидни пущунски националисти, които биха се успокоили, ако злият Запад ги остави на мира.

Когато президентът на САЩ Джо Байдън най-накрая изостави Афганистан през 2021 г., пакистанските генерали бяха във възторг. В продължение на повече от пет десетилетия основната им стратегия за сигурност беше да подхранват ислямските екстремисти. Те продължиха да го правят, въпреки че нито веднъж не извлякоха особени дивиденти.

Това е така по напълно предвидими причини. Първо, пущунските националисти винаги ще имат проблеми с граница, която разделя сърцето им на две. Освен това е принципно малко вероятно талибаните, „добри“ или не, да са предприели мерки срещу своите съмишленици, които вярват, че трябва да направят с Исламабад това, което направиха с Пакистан.

В резултат на това амбицията и дързостта на организацията Тарик ал Талибан Пакистан (ТТП) само са нараснали през последните три години. В началото на февруари атентатор самоубиец атакува шиитска джамия в столицата, убивайки 31 души. Платформата за данни за конфликти ACLED е преброила 600 атаки на ТТП през годината до октомври 2025 г. и твърди , че групировката сега „се позиционира като алтернативен център на властта“ в племенните гранични земи.

Пакистанската държава се мобилизира срещу талибаните през последната седмица със същата енергия, каквато изразходва за възпрепятстване на кампанията на НАТО в Афганистан през двете десетилетия след 2002 г.

Администрацията във Вашингтон обаче е много по-благосклонна към новите си приятели в Пакистан. Тя подчерта правото на страната да се защитава. Генералите, междувременно, нарекоха атаката си операция „Праведна ярост“, което е в съответствие с американската операция „Епична ярост“ в Иран.

Исламабад все още не е склонен да се отдаде на малко самоанализ. Той обвини за този подем на тероризма неблагодарността на бившите си протежета, както и индийската намеса. Сигурно е, че армията е допуснала стратегическа грешка, с която ще трябва да намери по-добър начин да живее от редовните въздушни удари срещу талибаните. За разлика от САЩ, тя не може да се изтегли от района.

Пакистан обаче разполага с други инструменти в арсенала си и използва някои от тях - например блокада на търговията с Афганистан, която няма излаз на море. Тъй като Иран е във война със САЩ и Израел на запад и е налице затворена граница на изток, Кабул може да бъде принуден да разчита на магистрали, водещи на север, които преминават през опасните бунтовнически части на страната.

Но не е ясно какъв резултат се надяват да постигнат генералите с тази офанзива. Смяната на режима вероятно е невъзможна без пълномащабното нахлуване в Афганистан, а това никога не е било лека задача за никого. Преговорите продължават от години, но доверието и от двете страни е нарушено. А Исламабад очевидно не печели сърцата и умовете в Кабул.

Това, което обаче е направено, е да обедини пакистанската политическа класа в подкрепа на армията, включително непокорната пакистанска партия „Техрик-е-Инсааф“. Лидерът на тази партия, бившият премиер Имран Хан, е пущун и изгради име в политиката, като се изявяваше срещу въздушните удари на НАТО срещу талибаните. Партията, която е на власт в провинция Хайбер-Пахтунхва с мнозинство пущуни, отказа да подкрепи ударите срещу талибаните миналата година; но сега е принудена да се присъедини към широкия национален консенсус в полза на тази война.

Но това също така означава, че по-широкият регион е още по-нестабилен. Теократите както в Техеран, така и в Кабул поне ограничиха присъствието на Ислямска държава в региона, което представлява сериозна заплаха за Централна и Южна Азия. Ако тези два центъра на сила едновременно се изложени на сътресения, това, което предстои, може да се окаже още по-лошо.