Клаузата на ЕС "един за всички, всички за един", от която зависи сигурността на региона

Повечето хора са чували за член 5 на НАТО. Клаузата „един за всички, всички за един“ гласи, че въоръженото нападение срещу една държава членка трябва да се счита за нападение срещу всички. Това изисква държавите членки да се притекат на помощ на жертвата, вкл. с „използване на въоръжена сила“.

Доскоро не много хора бяха чували за клаузата за взаимна отбрана на Европейския съюз (ЕС), член 42.7, според която ако държава членка бъде подложена на въоръжено нападение, останалите „имат задължението да ѝ окажат помощ и съдействие с всички средства, с които разполагат“.

Европейците нямаха особена нужда да поглеждат към член 42.7. Повече от 40 американски военни бази и 85 хил. войници в ЕС (и Великобритания) се приемаха за ясно доказателство за отбранителния ангажимент на Вашингтон към Стария континент.

Времената обаче се промениха, пише Guardian в анализ. По-рано тази година президентът на САЩ Доналд Тръмп заплаши да нахлуе в Гренландия, а Дания, държава членка на НАТО, прие заплахата достатъчно сериозно, за да се подготви за война. Копенхаген изпрати експлозиви и банки с кръв в автономната си територия.

Два месеца по-късно американският президент атакува Иран, без да се консултира с европейските съюзници, след което поиска те да се присъединят към войната. Той ги определи като „страхливци“, когато отказаха да се включат с военна сила за повторното отваряне на Ормузкия проток, и отхвърли НАТО като „хартиен тигър“.

Тръмп заяви, че „абсолютно“ обмисля изтеглянето на САЩ от алианса. Когато европейските лидери отказаха бази на тяхна територия да се използват за бомбардировки в Иран, неговият държавен секретар Марко Рубио постави под въпрос смисъла от запазването на американските бази в Европа.

Накратко, вече би трябвало да е ясно дори на най-твърдо атлантически настроения европеец, че американският отбранителен чадър, осигурявал защита в продължение на 77 години, сериозно тече и е много възможно да бъде сгънат.

Никой не знае със сигурност как работи този текст

Това със сигурност е мнението на Доналд Туск, министър-председател на може би най-ревностния съюзник на САЩ в Европа – Полша. Туск коментира пред FT, че „най-важният въпрос“ на блока е дали САЩ ще бъдат „лоялни“ към обещанието си към НАТО в случай на руска атака.

Оттук и подновеният интерес към член 42.7 на ЕС. На пръв поглед той предлага по-силна гаранция дори от тази на НАТО, защото задължава държавите от ЕС да помагат на другите членки „с всички средства, с които разполагат“ (алиансът постановява само „както сметнат за необходимо“).

Какво обаче би могло да означава това на практика? За съжаление, отговорът е: никой не знае със сигурност.

На срещата на върха на ЕС в Кипър лидерите на страните членки се съгласиха, че Комисията ще „подготви план“ за това как блокът ще реагира, ако клаузата бъде задействана. „Наръчник“ се изготвя, заяви Антонио Коща, председателят на Европейския съвет.

Натискът за „операционализиране“ на член 42.7 е воден от Кипър, една от малкото страни членки на ЕС, които не са в НАТО, след като беше атакувана от дронове, очевидно изстреляни от базираната в Ливан и подкрепяна от Иран групировка „Хизбула“. Един от тези дронове удари британската авиобаза Акротири.

Президентът на страната Никос Христодулидес призова за двустранна помощ, вместо да се позовава на клауза, която е широко призната за лошо дефинирана. Гърция, Франция, Италия, Испания и Нидерландия мобилизираха средства, включително изтребители.

Инцидентът показва, че ЕС далеч не е в позиция „да действа като надежден гарант за сигурността“ в случай на пълномащабна атака, казва Христодулидес. Член 42.7, според него, спешно трябва да се превърне в практичен оперативен инструмент.

Франция е единствената страна, която официално е задействала член 42.7 след терористичните атаки през 2015 г. Няколко държави от ЕС увеличиха броя на войските в мисиите на ЕС и ООН, за да може Франция да отзове войниците си, докато други предоставиха разузнавателна и полицейска подкрепа.

Гръцкият премиер Кириакос Мицотакис също признава, че блокът „никога не е говорил наистина“ за клаузата си за взаимна отбрана, „защото смятахме, че НАТО винаги ще свърши работата. Сега трябва да вземем този член много по-сериозно“.

Военните игри на Европа

Три сценария ще бъдат хипотетично „разиграни“ в Брюксел от постоянните представители на страните членки в ЕС, а след това и от министри, за да се започне този процес, съобщава Euractiv: атака срещу държава от ЕС, която не е членка на НАТО; атака срещу страна от ЕС и от НАТО; хибридна атака, която не е обхваната от НАТО.

За ръководителя на външните работи и политиката на сигурност на ЕС Кая Калас членове 42.7 и 5 са ​​„допълващи се“, като първият обхваща различни форми на помощ, вкл. икономическа или медицинска, а вторият конкретно и изрично споменава военна сила.

„В НАТО има много силен европейски стълб, но Европа трябва да операционализира 42.7... като картографира какви са възможностите, кой какво прави и в кои случаи и как всички работим заедно. И трябва да го направим бързо“, коментира тя.

Анализаторите казват, че Европа трябва да се подготви за най-лошото. „Европа трябва да се застрахова срещу възможността американската подкрепа да бъде ограничена, забавена или политически блокирана“, пишат Кристиан Мьолинг и Торбен Шютц от Европейския политически център.

Поне в известен смисъл това вече се случва: европейските членки на НАТО увеличиха бюджетите си за отбрана с 14% през миналата година, най-рязкото увеличение от 1953 г. насам, според доклад от тази седмица на Стокхолмския международен институт за изследване на мира (Sipri). Най-големите увеличения, според Sipri, са в Белгия (59%), Испания (50%) и Норвегия (49%).

Германия по-специално си е поставила за цел да създаде най-силната армия в Европа до 2039 г.

Както обаче отбелязват Мьолинг и Шютц, само обществените поръчки няма да решат проблема с отбраната на Европа. „Истинската празнина се отнася до политическото и военното ръководство: кой ще решава за ескалацията, приоритетите, оперативното командване и разпределението на риска?“, питат те. „Кой ще превърне политическите цели във военни опции?“, добавят авторите на доклада.