Инфлацията отвръща на ударa

Ако е било необходимо доказателство, че централните банкери дълго време са подценявали тенденцията на инфлацията, Фед вече го предостави: поредното голямо увеличение на лихвения процент с 0,75 процентни пункта - и то въпреки техническата рецесия, т.е. две тримесечия на отрицателен растеж през първата половина на годината.

Така Фед повиши лихвените проценти с общо 2,25 процентни пункта само за пет месеца - за последен път това се случи през 80-те години на миналия век при тогавашния председател на Фед Пол Волкър. Сегашният ръководител Джером Пауъл трябва да реагира толкова радикално, защото преди това се колебаеше твърде дълго - и така трябваше да приеме ускоряване на инфлацията в САЩ до 9,1% през юни.

Европейската централна банка (ЕЦБ), която инициира обрат в лихвените проценти едва миналия месец, реагира още по-късно и по-колебливо от Фед.

Както показват данните за юли, ценовият натиск продължава да не стихва. 

Пауъл, а също и ръководителят на ЕЦБ Кристин Лагард изглеждат като принудени да действат хора, при което ситуацията в Европа е още по-трудна. Фактът, че инфлацията в САЩ се е повишила толкова много, беше почти очакван. Гигантските пандемични фискални пакети - три трилиона долара при Доналд Тръмп и още 1,9 трилиона долара при Джо Байдън - в съчетание с все още експанзионистичната парична политика създадоха инфлационен потенциал. Обемът на пакетите за държавна помощ надхвърля три пъти производствения дефицит в икономиката, причинен от пандемията.

Поне Фед има свободата да противодейства решително и Пауъл очевидно е решил да я използва. Централната банка дори би приела продължителна рецесия, за да се бори с инфлацията. За разлика от ЕЦБ тя не трябва да взема предвид свръхзадлъжнелите държави.

ЕЦБ изпробва собствен инструмент

Колкото и да го отрича, все още колебливата позиция на ЕЦБ се дължи не на последно място на факта, че рязкото повишаване на лихвените проценти на капиталовия пазар може да натовари сериозно държави с високи съотношения на дълга като Италия.

За да се освободи от тази дилема, Лагард дори въвежда свой собствен инструмент, за който с право се подозира, че служи по-скоро на фискалната, отколкото на паричната политика. Целенасоченото изкупуване на държавни облигации на Италия, например, има ясна цел да осигури финансиране на бюджета при подходящи условия.

Лагард обаче се сблъсква и с нов проблем, произтичащ от нарастващия лихвен диференциал на американския капиталов пазар: поради произтичащата от това слабост на еврото вносните стоки от доларовата зона стават по-скъпи - и водят до още по-висока инфлация. Това важи с особена сила за енергийните стоки, които се търгуват в долари.

Висока инфлация и спадащи валутни курсове - това са тревожни сигнали в света на валутите. Това са характеристиките на „меките" валути. Сега ЕЦБ трябва да докаже, че в никакъв случай няма да приеме подобен сценарий.

За ЕЦБ и ФЕД е важно да постигнат меко приземяване в случай на промяна на лихвените проценти - това е тънкото изкуство на паричната политика. Задачата е да се възстанови динамиката на инфлацията, без да се допусне съпътстващите щети да станат твърде големи.

Колкото по-дълго дадена централна банка се колебае дали да промени лихвените проценти, толкова по-големи са нежеланите странични ефекти. В това отношение САЩ се намират в по-благоприятно положение от Европа въпреки по-голямата динамика на инфлацията и техническата рецесия.