Моментът на истината за Меркел

През последните три седмици двойната криза, с която Европа e конфронтирана отдавна, се изостри значително, и всеки път Германия и нейният канцлер бяха в центъра на опитите за дипломатичното разрешаване на кризата. За Германия това е нова и необичайна роля, пише в свой анализ за Project-Syndicate бившият германски външен министър Йошка Фишер.

Въпреки всичко опитът за решаване на военната ескалация в източната част на Украйна  по дипломатически път чрез второто споразумение в Минск се приписва дори по-кратка продължителност от първото споразумение в Минск и всъщност споразумението не постигна нищо съществено (като и днес не е ясно дали Путин възнамерява да завземе и Мариупол като земен мост между Русия и Крим с опции и за друга част от южната част на Украйна, включително и Одеса до Приднестровието). 

С Минск II и с използване на въоръжените си сили руският президент постигна онова, което от самото начало бе целта на руската завоевателна политика - фактическата раздяла на източната част на Украйна и дестабилизация на цялата страна, включително и циментиране на руското влияние в част от нея. Минск II отразява само военните реалности. Остава обаче въпросът дали Москва въобще взема на сериозно европейците или дали щеше да е по-мъдро да се остави преговорите да се водят от единствената сила, която Путин всъщност приема сериозно, а именно Съединените щати.

При сегашното положение рано или късно ще се стигне до намесата на САЩ в преговорите.

Все пак бе правилно решение, че Германия и Франция, заедно и съгласувано с ЕС и неговите партньори от Северна Америка, предприеха тези дипломатически усилия, макар и да знаеха за поетите рискове, пише още Фишер. Въпреки това инициативата в Минск показа не само реалната, т.е. слабата политическа тежест на Европа, но в същото време и наложителността от френско-германското сътрудничество, както и променящата се роля на Германия в рамките на ЕС.

Тази променена роля също може да се види и у самия германския канцлер, която под натиска на кризата в Украйна поема по друг път. В продължение на десет години Ангела Меркел управлява в Берлин и това бяха преди всичко годните на един нов Бидермайер в Германия.

Слънцето грее над страната и нейната икономика и канцлерът счита за най-важната си задача да не пречи с политиката си на благосъстоянието на германците. Владимир Путин и гръцката криза, както и новата тежест на Германия в Европа сега брутално сложиха край на този Меркелов Необидемайер. Сега канцлерът  определя своята политика не само в така наречените "малки стъпки", но приема сериозно и стратегическите заплахи.

Това важи и за гръцката криза, при която канцлерът, в противоречие с обществения имидж, особено в южната част на Европа, не е сред хардлайнерите в партията си и правителството. Ангела Меркел изглежда е наясно с трудно управляемите рискове от "GREXIT. Въпреки това все още не е ясно дали под натиска на двойната криза тя ще има решителността и политическата власт, за да поиска най-накрая преразглеждане на провалилата се отчасти политика на строги икономии в Еврогрупата.

Без такова преразглеждане в посока на ориентация към растежа тази криза няма да бъде преодоляна и Европа ще остане тревожно слаба вътре и отвън. С оглед на нападението над Европа отвън това е депресираща перспектива, защото вътрешната слабост на Европа и нейните външни заплахи са пряко свързани, пише още Фишер.

Гръцката криза показва също, че е кризата в еврозоната не е свързана само с финансови въпроси, а в същността си е криза на суверенитета. С избора на Ципрас гърците гласуваха преди всичко срещу чуждестранната намеса от страна на Тройката, от Брюксел, Берлин или който и да е било,  особено след като лекарството им само засили болестта.

От друга страна, Гърция бе спасена от фалит с пари на чуждестранните данъкоплатци. И на данъкоплатците и парламентите на кредиторите няма да е лесно да се обясни, че ще са нужни още милиарди евро, за да се спаси Гърция от фалит, без да има ясни гаранции за връщане на парите и извършване на необходимите реформи.

Конфликтът около Гърция показва, че конструкцията на паричния съюз не работи, защото се конфронтират демократично легитимиран суверенитет срещу демократично легитимиран суверенитет, а Европа е заплашена да се провали в този конфликт. Националните държави и валутният съюз просто не си пасват. При това е доста лесно да се разбере, че единственият геополитически победител от излизането на Гърция от еврозоната се намира в Москва, а в Европа ще има само губещи, пише още Йошка Фишер.

Геополитическите рискове всъщност са огромни и са много повече от вътрешните политически рискове, които биха се появили, ако  канцлерът би се конфронтирала с германците по темата.

Да, вярно е, че подобен ход ще изисква смелост, но каква е алтернативата? Продължаването на вътрешната криза на паричния съюз и по този начин на ЕС? Или завръщане към националните държави. Като се имат предвид драматичните глобални промени и предвид пряката военна заплаха за Европа от Русия на Путин тези алтернативи са просто абсурдни.

Франсоа Оланд и Ангела Меркел трябва отново съвместно да поемат инициативата и най-накрая да поставят Еврогрупата на солидна основа. Германия ще трябва да плати за това с пари, а  Франция – с част от политическия си суверенитет. Или пък ще предпочетат да продължават да чакат заедно, докато националистите поведат Европа към бездната след шейсет години на успешно развитие?