Инициативата на Пекин „Един пояс, един път” не е планът „Маршал”

По-лошото е, че изглежда китайският капитал се насочва непропорционално към най-бедните страни, тези в криза като Зимбабве и Иран, и към износителите на петрол като Ангола и Венецуела. За много "силно задлъжнели бедни страни", които най-накрая се избавиха от дълга през първото десетилетие на века, изглежда, че кошмарът на дълговата криза от 80-те години може да се върне. Изследователите от Кил твърдят, че дългът в "подгрупа от страни с ниски доходи е близо до достигането на нивата преди дълговата им криза, като китайското кредитиране е един от основните двигатели".

Независимо от това, което казват китайските лидери, положението не е добро. Най-добрият сценарий е, че една част от страните от инициативата „Един пояс, един път” ще бъде вкарана в нова дългова криза и ще трябва да разчитаме на добрата воля на Китай, за да ги извади от нея. Или, каквито опасения има при помощта за Пакистан от Международния валутен фонд, международните средства в крайна сметка могат да бъдат използвани за спасяване на китайските държавни кредитори.

Най-лошият сценарий също не е изключен. Посоката на китайското кредитиране - към страни от неговата периферия с ресурси, от които Пекин се нуждае, и със слаби институции или нестабилна политика - означава, че ние просто не можем да приемем, че инициативата „Един пояс, един път” е като всеки друг инфраструктурен проект. Това не е планът „Маршал”.

Империите не се изграждат за една нощ. Те са създадени от смес, ясна само в ретроспекция, между случайност и амбиция. Както отбелязват изследователите от Кил, структурата на китайското чуждестранно финансиране има значителни сходства с кредитите на имперските сили през XIX век. Ако обезпечението за проектите са природните ресурси на дадена страна или нейните приходи в публичния сектор, тогава какво се случва, когато тази страна откаже да плати?

Досега Пекин не е натиснал по този въпрос. Вместо това той често удвоява залога, като удължава срока на заемите и увеличава експозицията си. Трябва ли светът да се надява, че това търпение ще продължи вечно?

Време е Западът да се намеси. Китай трябва да бъде подложен на натиск да направи кредитирането на инициативата си „Един пояс, един път” по-прозрачно и да следва световните норми, регулиращи инфраструктурното финансиране. Но по-важното е, че всички ние трябва да се подготвим да предоставяме подкрепа, материална и морална, на страни, които искат и трябва да предоговорят условията с Китай. Да стоим настрана, докато Пекин обсебва ресурсите на най-бедните страни в света, не е опция.