Трябва по-добре да предвиждаме лошите резултати

Такова вълнение тази седмица. Надявах се да се върна от Лондон до Оксфорд, но магистралата беше затворена заради злополука. Обикновено щях да карам сгъваемото си колело до гарата и да скоча във влака. Но не очаквах, че ще ми трябват светлини, а колоезденето по тъмно без тях не се препоръчва, пише Тим Харфорд за Financial Times.

И така спрях черно такси, като първо проверих дали приема кредитни карти, защото нямах кеш. Уви, устройството за карти се повреди. Седях извън гарата, докато минутите се изнизваха. Спринтирането в костюм и вратовръзка, с колело под мишница, не беше вечерта, която си представях.

Това ме довежда до въпрос, който някои от нас си задават твърде често, а други - не достатъчно често: ами ако всичко се обърка? Магистралата, светлините на колелото, устройството за карти - когато съдбата се обръща срещу теб.

Някои мои приятели са склонни към безпокойство заради най-малко вероятните случайности. Други пренебрегват рисковете с фразата „всичко ще е наред“. Но аз се убедих, че не мислим за най-лошите сценарии по правилния начин.

Първият проблем е, че чувството ни за риск е доста грубо. Големият психолог Амос Тверски се шегуваше, че повечето от нас използват три категории, когато мислят за вероятностите: „ще се случи“, „няма да се случи“ и „може би“. Голяма част от интуитивното ни мислене за най-лошите сценарии изглежда се върти около тревожни хора, усилващи „може би“ до „ще се случи“, докато безгрижните понижават „може би“ до „няма да се случи“.

Тверски, уви, почина преди да стане свидетел на това как премиерът на Обединеното кралство Борис Джонсън коригира оценката си за вероятността за Brexit без сделка от „едно на милион“ до „несигурна“. Подозирам, че вероятностните акробатики биха накарали Тверски да се подсмихне.

Би било полезно, ако чувството ни за риск беше малко по-фино. Интуитивно е трудно да се разбере разликата между риск от едно на милиард и такъв от едно на хиляда. Но за комарджия - или някой в ​​тясно свързаната с хазарта застрахователна дейност - това прави голямата разлика.

Изследванията на Барбара Мелърс, Филип Тетлок и Хал Аркс сочат, че сериозният опит да се определят вероятностите за несигурни бъдещи събития може да ни помогне по други начини: процесът ни прави по-скромни, по-умерени и по-способни да различаваме нюансите. Опитът да се прогнозира е повече от успешното прогнозиране.

Но има и друг капан тук: можем да бъдем отклонени от въпроса дали най-лошият сценарий е вероятен. Вместо да питаме „ще се случи ли това?“, ние трябва да попитаме „какво бихме направили, ако се случи?“