САЩ и Китай не могат да прекъснат взаимната си петролна зависимост

„Доминацията на САЩ в Персийския залив е ключов елемент от статута им на водеща световна сила“, посочва Дейвид Брюстър, старши научен сътрудник в Колежа за национална сигурност към Австралийския национален университет. „Ако САЩ не бяха там, тогава китайците щяха да бъдат и това би дестабилизирало целия регион.”

Разбираемо е, че Пекин не иска Америка да го е хванала за гърлото по този начин - но ще е в този капан, докато новите технологии с нулеви въглеродни емисии заменят петрола както за граждански, така и за военни цели.

Основните елементи на външната и отбранителната политика на Китай през последното десетилетие са най-логични като опит за коригиране на дисбаланса на силите. Инициативата "Един пояс, един път", с пристанища в Танзания, Пакистан, Шри Ланка и Мианмар, дава на Пекин лост в Индийския океан, който един ден може да бъде преоформен, за да компенсира критичния му недостиг на военни съоръжения за зареждане и доставки. Единствената отвъдморска военна база на Китай в Джибути (на брега на Червено море) може да служи за подобна цел.

Тръбопроводите през Мианмар, железопътната линия през Малайзия и стимулите за железопътен транспорт през Централна Азия намаляват зависимостта от критичната точка около Сингапурския проток. Неотдавнашната засилена антипиратска активност на Китай в Индийския океан и строителството на самолетоносачи издават амбициите му да се превърне във военноморска сила, способна да действа далеч от собствените си брегове и да си гарантира далечни морски комуникационни линии, които са от съществено значение за собственото й оцеляване.

Това е опасна игра. Малко вероятно е Китай някога да има конкурентоспособен флот в Индийския океан, изтъква Брюстър: „В случай на голям въоръжен конфликт, той ще бъде незабавно откъснат от домашните си пристанища и ще бъде силно уязвим.” Въпреки това опитите на великите сили да се застраховат срещу контрол от съперниците им над моретата исторически колкото са предотвратявали конфликтите, толкова и са ги ускорявали, както стана с англо-германската надпревара във въоръжаването преди Първата световна война и превантивния удар на Япония срещу Пърл Харбър.

Това в не по-малка степен е така и сега. Всяка постепенно изместване на баланса от САЩ към Китай относно контрола върху линиите за доставка на петрол в Азия би разтревожило другите зависими от суровината съюзници на Вашингтон - Япония, Южна Корея и Тайван. Индия, третият по големина вносител на петрол в света и естествен хегемон в Индийския океан, също може да открие, че не е в състояние да седи със скръстени ръце.

Колкото и това крехко статукво да безпокои експертите по външната политика в САЩ, които биха искали да видят държавата да изостави фокуса си върху Близкия изток, и да тревожи колегите им в Китай, които се опасяват от това националната им сигурност да зависи от Пентагона, за в момента то е най-доброто, което имаме. Сътрудничеството между великите сили по отношение освобождаването на количества от стратегическите им резерви може да не трансформира петролния пазар. Алтернативата на това сътрудничество обаче е далеч по-лоша.