Политическата криза: Какво след това?

Страната е преминавала и през по-тежки политически кризи, конституционната процедура е изпитана и работи добре. През 1991 г. аз се съмнявах, че е напипан правилния механизъм. Но след служебните правителства на 1994, 1997 и трудностите по формирането на правителството на Станишев, вече е почти сигурно, че няма място за особена тревога в мирното предаване на властта по този начин.

Историческа справка

Правителствата на Ренета Инджова и Стефан Софиянски останаха едни от най-добрите именно защото от тях конституцията изисква да не правят нищо особено и защото търсещите преразпределяне на политическо влияние се занимават с изборите и купуват партии за следващия период.

Непосредствената цена на случилата се оставка на правителството е нищожна. Бюджетът за годината е приет и е изпълним независимо от политическата криза. Едно разумно служебно управление би могло дори да спести пари на избирателите. Според бюджета правителството на България би трябвало да харчи през 2013 по 890 лева на секунда или почти 77 милиона на ден.  Всеки може да сметне колко са облагите от всяка, макар и моментна, безплатна отпуска на правителството.

Едно разумно служебно правителство би могло да намали с малко тази цена на правителствените разходи. Кабинетът на г-жа Инджова за няколко месеца сключи повече приватизационни сделки, отколкото тя имаше възможност да завърши като председател на Агенцията по приватизация.  Стефан Софиянски имаше да решава нетривиални задачи, като например намирането на мостови заем за плащането по външния дълг и повторна либерализация на цените и външната търговия (след опита за възстановяване на централното планиране от предишното управление).

Нищо подобно служебният кабинет на 2013 няма нужда да прави.

Той дори няма да може да завърши започнатите приватизационни процедури за ВМЗ „Сопот” и „БДЖ”. И в двете са съсредоточени всички прелести на деловото безумие: част от държавна стратегия, току-що премахнати забрани за приватизация, държавна собственост и вето на профсъюзите върху управленските решения.

По-важно е обаче, че никой няма да инвестира, когато от страната гонят предприемачи и няма управление на закона, и всички очакват, че следващото правителство ще пренарежда влияние. Е, възможно е стратегически инвеститори – както много често се случва през последните години – да се окажат само приятели на управляващите, за които те им осигуряват обобществяване на разходите и риска. Но е слабо вероятно тъкмо в предизборната обстановка на тази година.