Съперничеството между САЩ и Китай напомня злокобното минало

Конфликтът, започнал през 1914 г., не приключи окончателно чак до 1945 г., съсипвайки Европа, Източна Азия и глобалната икономика. Появяването на нови велики сили на световната сцена, преди всичко САЩ, беше необходимо, за да се възстановят стабилността и глобалният мир, по колкото и несъвършен начин. Както Морис Обстфелд, бивш главен икономист на МВФ, показва в друго отлично изследване, изминаха 60 години преди икономическата интеграция спрямо глобалния БВП да се върне на нивата от 1913 г. След това глобализацията отиде много по-далеч, преди световната финансова криза от 2008 г. Този процес доведе до значително намаляване на глобалното неравенство и масовата бедност.

Нарастващото търкане между Китай и САЩ и отслабването на глобализацията са очевидни след световната финансова криза. Но Covid-19 ускори тези тенденции. Пандемията обръща страните навътре. Търсенето на самодостатъчност нараства. Това важи особено за продукти, които се отнасят до здравето. Но и други вериги за доставки се разбиват. Икономическият срив, огромната безработица и ограниченото от пандемията възстановяване правят някои лидери, особено популистите и националистите, склонни да обвиняват чужденците. Възприемането на САЩ като некомпетентни отслабва доверието в тях и окуражава автократичния Китай. Докато САЩ се оттеглят от международните организации и договори, а Китай следва своя собствен път, тъканта на сътрудничеството се разкъсва. Възможен е дори въоръжен конфликт.

Както Лари Самърс твърди, Covid-19 изглежда като крайъгълен камък в историята. Това не е толкова защото короанвирусът променя тенденциите, а по-скоро защото ги ускорява. Можем да се обзаложим, че светът след пандемията ще бъде много по-малко кооперативен и отворен. Натам ни водят текущите тенденции.

Това обаче не е желателно. Когато погледнем ужасните грешки от миналото, би трябвало да сме поразени от това колко разбираеми и човешки са били те и колко неизбежен е изглеждал стремежът към конфликт и икономически колапс. Трябва също да видим, че късогледият национализъм и мечтите за величие не създават елегантен баланс на силите, а по-скоро катаклизъм. Именно от това минало бедствие покълна светът на институционализираното сътрудничество. Този свят изобщо не е станал по-малко необходим. Той просто стана далеч по-крехък.

Преди всичко не трябва да забравяме как необузданата конкуренция между великите сили обикновено (макар и не винаги) завършва. И все пак днешната световна икономика е много по-интегрирана от всякога и затова разходите за деглобализация ще са съответно по-големи. Ние също трябва да помним, че наличните сега оръжия са далеч по-разрушителни от тези отпреди век. И този път няма външни сили, които да успеят да спасят Китай и САЩ от тях самите. Може би най-важното е, че се нуждаем от много по-високо ниво на глобално сътрудничество от всякога, за да да управляваме нашите глобални общности.

Това са трудни и опасни времена. Трябва да се издигнем на висотата им, но още не сме. Това е факт. Приемете го.