Антикорупционната кампания в Китай носи риск от политическа парализа

Преди десет години щеше да бъде почти грубо да не се сервира луксозен ликьор на гостите в китайските ресторанти. Пияни шофьори караха обратно към дома, като последиците бяха предсказуемо катастрофални, разказва за Financial Times Даниел Бел, декан на факултета по политология и публична администрация в Shandong University.

Изплашени от данните, които показваха, че поне 20% от сериозните пътни инциденти се дължат на алкохол, китайското правителство реши да се бори с шофирането на пияни шофьори. Почти всяка вечер властите организираха крайпътни проверки за алкохол и строго налагаха тежки наказания – включително задължително лежане в затвора за нарушители за първи път и автоматична шестмесечна забрана за шофиране.

И планът проработи. Отношението се промени. Пиенето и шофирането сега почти навсякъде в Китай е неприемливо. Броят на смъртните случаи, причинени от пияни шофьори, рязко намаля в цялата страна, а случайните проверки станаха почти излишни.

Преди президентът Си Дзинпин да дойде на власт през 2012 г. плащането на подкупи и заливането на чиновници с пищни ястия и подаръци се смятаха за част от обикновения обществен живот. Бе трудно да се влезе в добро училище или болница, без да подкупиш властите, които уж са там, за да защитават общественото благоденствие. Повишението към по-високи позиции често включваше плащането на подкупи на по-високопоставени лица.

Но корупцията достигна върхова точка, разпалвайки обществените нагласи толкова много, че започна да застрашава легитимността на политическа система. В отговор правителството стартира най-дългата и най-систематична антикорупционна кампания в историята на Китайската комунистическа партия.

Различни и до голяма степен неефективни антикорупционни агенции бяха централизирани в една: Централната комисия за инспекция на дисциплината, водена от Уан Цишан, който пое поста през 2012 г. Към 2016 г. повече от 100 хил. представители на властта са били уловени в корупция, включително дузина високопоставени военни, няколко старши изпълнителни директори на държавни компании и пет национални лидери.

Цинично настроените наблюдатели твърдят, че цялото нещо е средство за борба с политическите врагове. Но това, което различава този антикорупционен стремеж от предишни е, че той създава и много политически врагове, което изглежда нелогично от гледна точка на политическото самосъхранение, коментира Бел.

Каквато и да е мотивацията, ефектът е ясен: антикорупционната кампания работи. Всеки, който е имал работа с публични лица, забелязва промените: корупционните практики почти навсякъде са неприемливи, подобно на шофирането в пияно състояние. Предимствата са очевидни: печалбите на компаниите се повишиха, тъй като вече няма нужда да се плаща допълнително на корумпирани публични лица.

Обикновените граждани приемат системата за по-малко нечестна, тъй като е възможно да се оценят обществените услуги, без да се дават подкупи и подаръци на бюрократите.

Проблемът е, че антикорупционният стремеж работи почти твърде добре. Въпросът не е, че държавните служители се замислят повторно, преди да се възползват от корупционни практики. Те мислят почти постоянно за това какво може да се обърка, и то до такава степен, че взимането на решения почти напълно се е парализирало.

Малко държавници са готови да поемат рискове или да обмислят иновативни решения на нови и неочаквани проблеми. Процедурите за използването на публичните средства са станали объркващо сложни и е по-безопасно изобщо да не се харчат пари. Все едно хората са спрели да карат автомобили заради случайните проверки на всяка пресечка.

Добре е, че на лошите държавници им е по-трудно да се възползват неправомерно от публичните средства, но е лошо, че добрите държавници не могат да използват публичните средства, необходими да обслужват обществото. Тези разходи са огромни и стават все по-големи. Икономическият успех на Китай през последните три десетилетия отчасти се обяснява с факта, че държавните представители бяха насърчавани да експериментират и да бъдат иновативни, като по този начин подкрепиха реформата в Китай.

Но днешният консерватизъм означава, че иновативните държавници няма да бъдат повишени, а проблемите – няма да бъдат решени. В дългосрочен план парализирането на талантливите и ориентираните към обществото публични лица може да бъде смъртоносно.

Затова е време антикорупционните усилия да бъдат намалени. Уан казва, че усилията ще трябва да се пренасочат от първоначалния етап на възпиране към момент, в който на държавниците дори няма да им хрумне да вземат подкупи.

Най-важното е, че следващият етап не трябва да разчита на страха от наказание, а на мерки, които ще намалят стимулите за корупция, например по-високи заплати за обществените лица и по-ясно разделение на икономическата от политическата власт, завършва Бел.

Държавниците се нуждаят от по-голямо доверие, което ще им позволи да работят от името на обществото. Всяка политическа система трябва да балансира нуждата да ограничава държавните служители да правят лоши неща и да им позволява да правят добри. Балансът в Китай трябва да се върне към доброто.