Америка трябва да приеме Китай насериозно

Ако човек изследва изявленията на Си и други висши ръководители, заключава експертът по Китай Лиза Тоубин, се изгражда визия, според която „глобална мрежа от партньорства, центрирана върху Китай, ще замени американската система от договорни съюзи“ и светът ще възприеме китайския авторитаризъм като предпочитан пред западната демокрация.

Въз основа на подобен анализ Роулънд се съгласява, че Китай има „копнеж за частична хегемония“ - известен контрол над глобалния юг. Що се отнася до глобалното управление, други проучвания също показват, че Пекин иска система, в която международните институции подкрепят, а не громят, репресивните режими. Междувременно китайските стратези и учени говорят открито за изграждането на „нов китайски глобален икономически ред“.

Няма много индикации, че стратегическият хоризонт на Пекин е ограничен до Западния Тихи океан или дори до Азия. Призивът на Си за „общност с общо бъдеще за човечеството“ показва глобална картина на китайското влияние. Няма нужда да се чете между редовете, за да се разбере, че тази програма ще изисква фундаментална промяна в сегашния геополитически баланс. Както Си отбеляза преди няколко години, Китай трябва да работи решително за „бъдеще, в което ще спечелим инициативата и ще имаме господстващо положение“.

Разбира се, няма нужда да приемаме буквално всичко, което казват националните лидери, или дори всичко, което влиза в официалните речи. В случая на Пекин обаче китайските лидери всъщност казват по-малко от това, което прави страната.

Китай далеч не действа като държава, на която й липсва генерален геополитически замисъл, независмо дали става въпрос за военноморската програма за корабостроене, която бълва плавателни съдове с изумителна скорост; за стремежа за контрол на съществуващите международни организации и изграждането на нови; за демонстрацията на военна мощ в Арктика, Индийския океан и другаде; за преследването на доминация в световните високотехнологични индустрии; за все по-систематичните усилия за подкрепа на авторитарните режими и отслабване на демократичните институции; или за инициативата „Един пояс, един път“, която обхваща множество континенти.

На фона на многото аспекти на конкуренцията между САЩ и Китай, може да се направи паралел със Студената война. През 70-те години на миналия век някои водещи американски съветисти настояваха, че Москва се превръща в доволна сила на статуквото. Тази теза обаче предполагаше игнориране на това, което съветските лидери казваха за разведряването и мирното съвместно съществуване - че това е начин за осигуряване триумфа на социализма без война - както и на техните усилия за изграждане на военно превъзходство и силни позиции в Третия свят. Предупредителните знаци бяха очевидни тогава, както и днес.

Китай вероятно няма изготвен план по стъпки за постигане на глобално превъзходство, поне не повече от Съветския съюз през 70-те години. Китайските лидери не са безучастни към разходите и препятствията: Си може ритуално да повтори значението на обединяването на китайската нация, но това не означава, че държи на война за Тайван.

Пекин дори може би още не е решил кой от двата пътя към глобално влияние предпочита: установяването на господство в Западния Пасифик и след това разширяване навън или отслабването на позицията на САЩ в региона чрез натрупване на икономическа и политическа мощ по целия свят. Накрая, Китай може в крайна сметка да не успее да постигне нищо от това. Или пък коронавирусът толкова ще отслаби САЩ и либералния ред, че възходът на Пекин ще бъде ускорен. Или може би Китай ще се натъкне на толкова много вътрешни проблеми и толкова външна съпротива, че амбициите му ще забуксуват.

Трябва обаче да признаем, че дебатът за това какво иска Китай се изтърква, защото китайските лидери и поведението на Пекин все повече отговарят на този въпрос. Когато горд и мощен конкурент започне да рекламира своите глобални амбиции, американците вероятно трябва да приемат това доста насериозно.