Французите май са прави за американците

Гневът на Франция относно сделката за подводниците е в няколко направления. Най-очевидното е, че загубата на договор за 50 милиарда австралийски долара е тежък удар за отбранителната ѝ индустрия и още по-голям за галската ѝ гордост. Поради островните си територии Франция е най-силно представената във военно отношение европейска държава в Индо-Тихоокеанския регион. Тя изграждаше собствено партньорство за сигурност с Австралия. Стратегическото споразумение Aukus (между Австралия, Великобритания и САЩ за противодействие на Китай – бел. прев.) го разби на пух и прах.

Това, което е наистина възмутително, е почти безразличното нарушаване на доверието от страна на Байдън. Преговорите на Вашингтон с Канбера продължиха месеци. Те бяха пазени в тайна дори когато американската администрация насърчаваше Франция и ЕС да положат свои собствени усилия за противодействие на все по-войнствената позиция на Китай в региона. Това се брои за откровена измама.

Великобритания, представяна от Макрон като доброволен васал на САЩ, има дълъг опит с такава безскрупулност. Администрацията на Дуайт Айзенхауер наложи унизителното британско оттегляне от Суец през 1956 г. Четвърт век по-късно приятелството на Роналд Рейгън с Маргарет Тачър нямаше никакво значение, когато той пожертва британските средства за възпиране в преговорите за ядрените оръжия със съветския президент Михаил Горбачов.

Трябва да се каже обаче, че Франция е в небрано лозе, когато се оплаква от преследването на национален интерес от страна на другите. Ако САЩ изградиха международната система по свой образ, Франция се опита да направи почти същото чрез процеса на интеграция в ЕС. Погледнато от Елисейския дворец, целта за „повече Европа“ винаги е била повече Франция.

По-големият проблем на Макрон е, че да бъдеш прав относно коварството на САЩ не е отговор на нищо. Той може да възприеме последния епизод като подтик към „стратегическа автономия“ за Европа, ядрото на френската външна политика от Суец насам. Това е изключително разумен проект, към който другите трябва да се включат. Но ако германската предизборна кампания е някакъв ориентир, най-мощната европейска държава няма намерение да поема голяма част от тежестта на сигурността за континента.

Преди Brexit да взриви европейския стълб на външната ѝ политика, Великобритания се опитваше да действа като мост между Европа и САЩ. Франция се стремеше да изгради ЕС като противовес на американската мощ. Войната в Ирак - разделила Европа и принудила Великобритания да избира - показа, че и двете стратегии са се провалили.

Сега Великобритания се позиционира като отстъпчив партньор на Вашингтон. Останалата част от Европа остава пред дилема. Тя може да се опита да играе равноотстоящо между Китай и САЩ. Или може да признае, че когато изборът е между американската арогантност и китайската хегемония, има само една страна, на която да застанем. Да прощава Макрон, но не е достатъчно да си прав.